Аманда си даваше сметка, че във всичко това няма нищо лошо, самата тя бе възприела част от тази философия по отношение на децата си и виждаше, че дава резултат. Разликата бе в това, че майка й изглеждаше винаги абсолютно сигурна във всичко. В това коя е тя самата и в изборите, които прави, сякаш животът е песен и единственото, което се иска от теб, е да следваш ритъма й и само така всичко ще върви по план. Аманда си мислеше често, че майка й няма не само никакви колебания, но и угризения.
Само че дъщеря й беше различна. Освен това не можеше да забрави безсърдечното й поведение при болестта и последвалата смърт на Беа. Изказа колко съжалява, разбира се, стоя при тях, за да се грижи за Лин и Джаред при множеството им посещения в Центъра за деца, болни от рак, в „Дюк“. Дори сготви няколко пъти през седмиците, които прекара с тях след погребението. Аманда така и не успя да проумее стоическото приемане на тревогата и скръбта, нито пък лекцията, която майка й произнесе само три месеца след смъртта на Беа за това, че е крайно време да се вземе в ръце, да престане да се самосъжалява. Сякаш загубата на момиченцето й беше нещо подобно на раздяла с гадже. И до днес, когато се сетеше за ония години, прилив на гняв обземаше Аманда, стигаше и дотам да се пита дали Евелин изобщо е способна на съчувствие.
Тежка въздишка се откърти от гърдите й. За кой ли път си напомни, че светът на майка й е различен, че тя никога не е била в колеж, никога не е живяла извън Ориентъл и е възможно това да е причината. Приема нещата такива, каквито са, защото няма с какво да ги сравни. От малкото, което бе чувала за детството на майка си, в семейството им никога не е имало прояви на сърдечност. Всъщност кой знае? Със сигурност знаеше обаче, че довери ли се повече от необходимото на Евелин, това ще доведе само до неприятности, а не беше готова да ги посрещне точно сега.
Докато слагаше капачето на картонената чаша, телефонът иззвъня в джоба й. Погледна екрана и видя, че Лин я търси. Излезе пред вратата на кафенето и няколко минути побъбри с дъщеря си. След това потърси Джаред на мобилния му телефон и очевидно го събуди, ако се съдеше по сънливия глас на момчето. Преди да затвори, синът й каза, че с нетърпение очаква да се видят в неделя. Щеше й се да може да чуе и Анет, но знаеше, че детето се забавлява в летния лагер.
След кратко колебание позвъни и в кабинета на Франк. Не беше успяла да го направи по-рано сутринта въпреки подхвърлянията на майка си. Както обикновено се наложи да почака няколко минути, за да приключи той с поредния пациент.
— Хей, здрасти! — поздрави Франк.
От разговора им пролича, че не помни да е звънял предишната вечер. Въпреки това сякаш се радваше да чуе гласа й. Попита как е майка й. Аманда му каза, че ще ходят на вечеря заедно, а той сподели, че имал намерение да отиде на голф в неделя сутрин с Роджър, стар негов приятел, и може би след това ще гледат мача на „Брейвс“ в клуба. Аманда от опит знаеше, че такива събирания обикновено включват сериозно напиване, но потисна надигналия се яд, знаейки също така, че и да направи негативен коментар, това само ще влоши нещата. Франк попита за погребението и какво смята да прави по-нататък през деня. Тя отговори съвсем честно, че все още не знае нищо определено, но усети, че се стреми да избегне споменаването на името на Досън. Нямаше сигнал Франк да е доловил нещо и двамата затвориха.
Аманда обаче изпита леко чувство на вина. И заедно с гнева това я накара да се почувства доста напрегната.
Досън изчака в сянката на магнолията Аманда да пусне телефона в чантата си. Стори му се, че долови нервна тръпка по лицето й, но много скоро тя намести презрамката на чантата на рамото си и изражението й отново стана неразгадаемо.