Също като него бе с дънки и когато тръгна към нея, не можеше да не отбележи, че тюркоазният цвят на блузата й подчертава цвета на очите й. Очевидно се беше замислила, защото видимо се сепна, когато го позна.
— Здравей! — поздрави я той широко усмихнат. — Не очаквах да те видя тук. — Застана до нея и проследи с поглед как тя прокарва ръка по вързаната си на тила коса. — Исках да си купя вода преди срещата ни.
— Защо не и кафе? — направи тя жест към вратата зад нея. — Тук правят най-доброто в града.
— Вече пих на закуска.
— В „Ъруинс“ ли ходиш? Тък се кълнеше в това място.
— Не, хапнах в пансиона, в който съм отседнал. Закуската е включена в цената на стаята и Алис се беше приготвила както трябва.
— Алис ли?
— Супермоделка, която държи пансиона. Но нямаш основание за ревност.
— Не се съмнявам. Как прекара сутринта?
— Добре. Потичах здраво и видях промените.
— Е, и?
— Имах усещането, че се връщам в стар пашкул. Почувствах се като Майкъл Фокс в „Завръщане в бъдещето“.
— Това е едно от очарованията на Ориентъл. Когато си тук, е лесно да си представиш, че останалият свят не съществува, и дори проблемите ти някак се отдалечават.
— Думите ти звучат, сякаш си член на Търговската камара.
— Това е моето очарование.
— Освен многото други — уточни той.
Докато го произнасяше, тя долови настойчивия му поглед. Не беше свикнала да я гледат така — в повечето случаи оставаше невидима, докато изпълняваше всекидневните си задължения, и преди да завърши самоанализа си, тя го чу да казва:
— Ще вляза да си взема една вода, ако нямаш нищо против.
Той влезе и през открехнатата врата Аманда видя как хубавичката касиерка му хвърля погледи крадешком. Докато Досън взимаше водата от хладилника в дъното на помещението, момичето бързо се огледа в огледалото зад бара, след което го дари с приятелска усмивка. Аманда извърна лице, преди той да види, че го наблюдава.
Минута след това Досън излезе навън, разменил последен поглед с момичето. Аманда се стараеше да удържи усмивката си и двамата поеха към място, откъдето имаше по-добър изглед към яхтеното пристанище.
— Момичето в кафенето флиртуваше с теб — обади се тя по едно време.
— Просто беше любезна.
— Беше очевидно.
Досън сви небрежно рамене, докато отвинтваше капачката на бутилката.
— Всъщност не ми направи впечатление.
— Не е възможно!
— Бях се замислил за нещо друго.
От начина, по който подхвърли думите, тя усети, че той ще продължи, затова реши да изчака.
— Видях Аби тази сутрин — рече той, присвивайки очи. — Докато тичах по улиците.
Аманда цялата се стегна.
— Сигурен ли си? — попита тя.
— Не забравяй, че е мой братовчед.
— И какво стана?
— Нищо.
— Засега това е добре, нали?
— Не съм сигурен още.
— Какво значи това?
Досън не бързаше да отговори. Предпочете да отпие малко вода, а в това време тя почти чуваше как се въртят зъбчатите колелета на мозъка му.
— Имам предвид, че трябва да стоя колкото може по-далеч от погледите им. А появят ли се, няма да имам избор.
— Може и нищо да не предприемат.
— Възможно е — кимна той. — Засега няма никакви сигнали от тях. — Решил да смени темата, продължи: — Как мислиш, за какво ще говори с нас господин Танър? Беше доста загадъчен при последния ни разговор. А и нищо не ми каза за погребение.
— И с мен не беше много словоохотлив. Двете с майка ми говорихме нещо подобно тази сутрин.
— Така ли? Как е майка ти?
— Разстрои се, че е пропуснала партията си бридж снощи. Но за да се утеши, успя да ме убеди да отидем на вечеря днес у една нейна приятелка.
— Което значи, че си свободна дотогава? — усмихна се той.
— Защо? Имаш ли нещо предвид?
— Нека първо да чуем какво ще каже господин Танър. Май е време да тръгваме. Офисът му е съвсем близо, зад ъгъла.
Аманда провери дали капачката на чашата й е здраво закрепена и поеха по тротоара, търсейки сенките на дърветата.
— Спомняш ли си кога за първи път ме попита дали можеш да ми купиш сладолед? — попита тя. — Онзи първи път.