— Аз също — въздъхна Аманда и дори не се постара да прикрие тъгата си. — Не забравяй все пак, че съм една от късметлийките.
Пристигнаха в офиса на Морган Танър и седнаха в малката приемна с ожулено от посетителите и времето чамово дюшеме, масички, отрупани със стари списания, и протрити стари кресла. Рецепционистката, твърде възрастна жена, четеше някакъв роман. Очевидно нямаше много работа. През десетте минути, които прекараха в чакане, телефонът не звънна нито веднъж.
Най-накрая вратата се отвори и достолепен мъж в напреднала възраст, с ослепително бяла коса, рунтави вежди и поизмачкан костюм застана в рамката на вратата.
— Аманда Ридли и Досън Коул, предполагам — вместо поздрав рече той и ги покани с жест в кабинета си. Здрависа се и с двамата и продължи: — Бих искал да изкажа искрените си съболезнования за загубата ви. Сигурно ви е трудно.
— Благодаря — обади се Аманда.
Досън кимна мълчаливо.
Танър им посочи два тапицирани с кожа стола с високи облегалки.
— Моля, седнете. Няма да ви бавя много.
Кабинетът по нищо не приличаше на приемната — по дървените рафтове с цвят махагон бяха подредени десетки книги по право. Прозорецът гледаше към улицата. Върху тежкото бюро с красиви резбовани фигури в четирите ъгъла бе запалена лампа, която напомняше на тези от „Тифани“. В центъра с лице към двата стола се виждаше дървена кутия.
— Моля да ме извините за закъснението, но ме задържаха на телефона — не спираше да говори адвокатът, докато подреждаше листовете върху бюрото си. — Вероятно се питате защо е цялата тази тайнственост, но такова бе изричното желание на Тък. Много държеше на това, очевидно е имал своите основания. — Мъжът ги изгледа изпитателно изпод вежди. — Предполагам, и двамата го познавате добре.
Аманда хвърли кос поглед към Досън, докато Танър заемаше мястото си и извади някаква папка.
— Много ви благодаря, че и двамата успяхте да дойдете. Слушах го как говори за вас и съм сигурен, че и той оценява точността ви. Убеден съм, че имате въпроси, така че най-добре да започваме. — Лицето му изгря за кратко в усмивка и разкри два реда изненадващо бели и равни зъби. — Както ви е известно, тялото на Тък бе намерено във вторник сутринта от Рекс Ярбъроу.
— Кой? — не се сдържа Аманда.
— Пощаджията. Оказа се, че имал ангажимента редовно да проверява как е Тък. Когато почукал на вратата и никой не отговорил, той влязъл, защото не било заключено. Намерил Тък в леглото му. Позвънил на шерифа, за да потвърди, че е починал от естествена смърт. Сетне шерифът се обади на мен.
— Как е знаел, че трябва да ви се обади? — попита Досън.
— Тък го предупредил, че аз съм изпълнител на завещанието му и трябва да ми съобщят, когато почине.
— Излиза, че е имал предчувствие или е знаел, че краят му наближава.
— Така е — съгласи се Танър. — Тък Хостетлър беше възрастен човек и не се страхуваше да погледне реалностите на напредналата си възраст. Искрено се надявам и аз да съм толкова решителен и организиран, когато моето време настъпи.
Аманда и Досън се спогледаха, но нищо не казаха.
— Посъветвах го да ви съобщи последното си желание, но той държеше да го запази в тайна. Нямам представа за причината. Едно беше ясно, че е изключително привързан и към двамата.
— Знам, че не е от голямо значение — наклони се леко напред Досън, — но бихте ли ми казали как се запознахте?
Танър кимна, сякаш беше очаквал подобен въпрос.
— Запознах се с него преди осемнайсет години, когато си купих класически модел „Мустанг“ и поисках той да го реставрира. По това време бях партньор в голяма правна фирма в Роли. Бях и лобист, ако трябва да съм съвсем честен. Занимавах се много с проблеми на земеделието. С две думи, останах в града, за да видя как вървят проектите ми. Бях чувал за Тък и с известно притеснение му поверих колата си. Постепенно се опознахме и след време установих, че животът в града ми допада. Когато след няколко седмици дойдох да си прибера колата, той ми поиска значително по-малко пари, отколкото очаквах, а работата му беше перфектна. Последваха петнайсет много интензивни години. Изведнъж се почувствах напълно изчерпан и реших да се пенсионирам и да се преместя тук. След около година отворих този офис. Работата не е много, най-вече завещания и изповядване на сделки с имоти от време на време. Нямам нужда от работа, но пък ми запълва деня. А и жена ми се радва, че от време на време ме няма в къщи. Една сутрин срещнах Тък в „Ъруинс“ и му казах, че винаги съм насреща, ако има нужда от нещо. Миналия февруари, за моя огромна изненада, той се появи в офиса ми.