— Не знам какво да кажа. — Аманда усети мълчаливото любопитство на Досън до себе си. — Много щедро от негова страна. — Беше развълнувана повече, отколкото искаше да признае. — Той със сигурност е знаел колко много значи това за мен.
Адвокатът кимна и пререди отново листовете пред себе си. Най-сетне вдигна глава.
— Мисля, че това е всичко. Освен ако не искате да попитате още нещо.
Аманда и Досън се изправиха, за да се сбогуват. Досън взе кутията от бюрото и последва Аманда към вратата на кабинета. Танър се изправи, но не понечи да ги изпрати.
— Господин Танър? — обърна се Досън вече при вратата.
— Да?
— Споменахте нещо, което бих искал да уточним.
— Така ли?
— Казахте, че най-добре е това да стане утре. Имахте предвид не днес, така ли?
— Именно.
— Имате ли обяснение?
— Съжалявам — отвърна Танър и премести затворената папка към ъгъла на бюрото си. — Но нямам такова.
— Какво беше всичко това? — попита Аманда.
Вървяха към колата й, паркирана недалеч от кафенето. Досън пъхна ръка в джоба си замислено.
— Имаш ли планове за обяд?
— Няма ли да отговориш на въпроса ми?
— Не знам какво да мисля. Танър не отговори на моя въпрос.
— Защо изобщо го зададе?
— Защото съм любопитен човек. Винаги всичко ме е интересувало.
— Не — отсече Аманда, докато пресичаше улицата. — Не съм съгласна. Според мен ти живееш живота си, като стоически приемаш всичко, което той ти сервира. Но знам чудесно какво правиш.
— И какво е то?
— Опитваш се да смениш темата.
Без дори да се опитва да отрече, Досън нагласи по-добре кутията под мишницата си.
— Ти също не отговори на моя въпрос.
— Кой по-точно?
— Попитах те имаш ли планове за обяд. Ако си свободна, предлагам да отидем на едно страхотно място.
В първия миг тя се поколеба, сещайки се за клюкарите в малкия град, и както обикновено, Досън се досети за причината за нерешителността й.
— Имай ми доверие — обади се той. — Знам къде да отидем.
След половин час седяха на тревата край малкия приток на реката пред къщата на Тък върху одеяло, което Аманда извади от шкафовете вътре. По пътя насам Досън купи сандвичи от „Бранлис Вилидж“ и няколко бутилки вода.
— Как разбра? — попита тя, спонтанно връщайки се към стенографския им начин на общуване от младежките години. В онова време те общуваха почти без думи. Достатъчен бе незначителен жест или поглед, и другият знаеше за какво иде реч, какво мисли или чувства този до него.
— Майка ти и всички останали продължават да живеят в града. Ти си омъжена, а аз съм човек от твоето минало. Не е толкова трудно да се досетя, че да ни видят заедно не е най-добрата идея.
Аманда мислено му благодари за разбирането, но докато той вадеше сандвичите от опаковката, тя изпита известно чувство на вина. Напомни си, че те само обядват, но това не беше цялата истина и тя го знаеше.
Досън с нищо не показа, че е доловил угризенията й.
— С пилешко или с пуешко? — попита той, протягайки и двата сандвича, за да си избере.
— Все едно — отговори тя. — По-скоро с пилешко.
Той й подаде пакетчето заедно с бутилка вода. Тя оглеждаше пейзажа, наслаждавайки се на тишината. Тънки прозрачни облаци се носеха над главите им, а близо до къщата две катерички се гонеха по обраслия с мъх ствол на дебел дъб. На отсрещния бряг на притока върху потопено във водата дърво се припичаше на слънце костенурка. Аманда беше израснала тук и въпреки това всичко наоколо й се струваше някак непознато, светът бе съвършено различен от този, в който живееше сега.
— Какво ще кажеш за срещата при адвоката? — обади се Досън.