— Видя ми се почтен човек.
— Имаш ли представа за какво се отнасят писмата, които Тък е написал за нас?
— Не, никаква.
Докато развиваше своя сандвич, Досън кимна замислено.
— А за Центъра за деца, болни от рак, в „Дюк“?
— Казах ти, че работя там като доброволка — побърза да уточни тя, мислейки естествено за Беа. — Понякога набирам и средства за тях.
— Така е, но не спомена къде точно в болницата работиш.
Сандвичът му, макар и разопакован, бе още недокоснат.
Тя много добре разбра неизказания въпрос и знаеше, че той чака. Развинти разсеяно капачката на шишето с вода.
— Двамата с Франк имахме още едно дете — момиченце, което се роди три години след Лин. — Замълча, за да събере сили, макар да знаеше, че когато разказва на Досън, няма да изпита болката и тревогата, които преживяваше, когато разговаряше с други на тази тема. — На осем месеца установиха, че има тумор в мозъка. Не можеше да се оперира и въпреки невероятните усилия на чудесен екип от лекари и всички от Центъра за деца, болни от рак, в „Дюк“, дъщеря ни почина шест месеца по-късно. — Погледът й се плъзна по бреговете на тесния приток и отново я обзе познатата неизличима болка и тъга.
— Как се казваше? — попита Досън тихо и стисна пръстите на ръката й.
— Беа.
Двамата мълчаха дълго и само звуците на бълбукащата в краката им вода и шумът на листата нарушаваха тишината. Аманда не изпитваше нужда да говори, а и Досън не го очакваше от нея. Тя знаеше, че той е съвсем наясно какво изпитва и че го боли дори само поради факта, че не може да й помогне.
След като хапнаха, събраха остатъците от импровизирания пикник, вдигнаха одеялото и се отправиха към къщата. Досън влезе след Аманда и видя, че тя бърза да прибере одеялото. Стори му се напрегната и замислена, сякаш внимаваше да не прекрачи някаква граница. Той извади две чаши от шкафа и наля студен чай. Когато Аманда влезе при него в кухнята, й подаде едната.
— Добре ли си?
— Да — отговори тя и пое чашата.
— Дано не съм те разстроил с въпросите си.
— Няма такова нещо. Все още от време на време ми е трудно да говоря за Беа. А и всички събития от последните дни… Всичко е малко неочаквано.
— За мен — също. — Той облегна гръб на плота. — Как искаш да го направиш?
— Кое?
— Обиколката на къщата, за да видиш дали има нещо, което би искала да си вземеш.
Аманда пое дълбоко въздух с надеждата да успокои малко вътрешното си напрежение.
— Да ти кажа право, не зная. Струва ми се някак нередно.
— А не бива. Той иска да го помним.
— Нямам нужда от предмет, за да го помня.
— Помисли за друго — той иска да бъде нещо повече от спомен, иска част от него да бъде с нас, част, която да го замести.
Тя отпи от чашата и се замисли. Досън сигурно беше прав, но мисълта, че ще рови из нещата на стареца, за да си вземе нещо за спомен, й дойде много.
— Нека изчакаме малко. Какво ще кажеш?
— Разбира се. Кажи, когато си готова. Ако искаш, да седнем за малко отвън.
Тя кимна и го последва на задната веранда, където се настаниха на старите люлеещи се столове. Досън опря чашата на бедрото си.
— Клара и Тък трябва да са сядали често тук — обади се по едно време той. — Седели са тук и са наблюдавали как животът около тях тече.
— Вероятно.
— Радвам се, че си идвала да го виждаш. Мъчно ми беше, че е тук съвсем сам.
— Нали знаеш, че той виждаше Клара? — попита Аманда. Внимаваше да не изпусне чашата си, изпотила се от студената течност. — Дори след смъртта й.
— Не те разбирам.
— Кълнеше се, че е наоколо.
За миг в съзнанието на Досън изплува образът на онзи мъж, който напоследък се мярваше в периферното му зрение.
— Искаш да кажеш, че наистина я е виждал, така ли?
— Така твърдеше поне. Дори разговаряше с нея.
— Да не искаш да кажеш, че е виждал призрак?
— Не ти ли е споменавал?
— Никога не е говорил с мен за Клара.
— Съвсем никога ли? — ококори широко очи Аманда.
— Казвал ми е само името й.
Аманда остави чашата си настрани и започна да разказва някои от историите, които бе чувала от Тък през годините. За това как е напуснал училище на дванайсет и започнал работа в сервиза на чичо си. Как четиринайсетгодишен срещнал Клара за първи път една неделя в черквата и тутакси разбрал, че ще се ожени за нея. За семейството му, което по време на Голямата депресия заминало да търси работа и никога не се върнало. За първите години на брака им, включително и спонтанните аборти, за съсипващия труд в стопанството на бащата на Клара денем, а вечер и до късно през нощта строежа на техния собствен дом. След войната Клара получила още два спонтанни аборта и решили да построят малък автосервиз, в който по-късно, някъде през 50-те, той започнал да реставрира класически модели. Включително и кадилак, собственост на изгряваща поп звезда на име Елвис Пресли. Докато Аманда приключи с разказа си за смъртта на Клара и за разговорите на Тък с духа й, Досън вече бе изпил студения си чай и съзерцаваше дъното на чашата. Очевидно се опитваше да свърже чутото с образа на човека, когото познаваше.