— Не мога да повярвам, че не е споделил с теб поне част от това — удивяваше се Аманда.
— Имал си е причина, предполагам. Може теб да е харесвал повече.
— Съмнявам се. Просто започнах да го опознавам по-късно. Беше близък с теб, когато всичко все още е било много болезнено за него.
— Възможно е. — Личеше, че не е много убеден.
— Ти беше много важен за него — отбеляза Аманда. — Пусна те да живееш тук, нали? И не само веднъж. — Когато Досън кимна с глава, тя се престраши и попита: — Може ли да ти задам един въпрос?
— Каквото поискаш.
— За какво си говорехте двамата?
— За коли, мотори. Предавки. Понякога и за времето.
— Трябва да са били задълбочени разговори! — подхвърли Аманда.
— Нямаш представа колко. В ония години и аз като него почти не говорех.
Неочаквано тя се наведе към него с решителен поглед.
— И двамата вече знаем достатъчно за Тък, ти научи доста и за мен. Но аз нищо не зная за теб.
— Знаеш, разбира се. Вчера ти разказах. Работя на петролна платформа. Живея в каравана извън града. Все още карам старата кола. Не ходя на срещи.
С бавно, почти чувствено движение Аманда прехвърли вързаната на опашка коса върху едното си рамо.
— Кажи ми нещо, което не зная — подкани го тя. — Нещо, което никой друг не знае. С което ще ме изненадаш.
— Няма много за разказване.
— Защо ли не ти вярвам?
Защото никога не съм успявал да скрия нещо от теб, помисли Досън.
— Не мога да знам — промълви той.
Тя мълча известно време и очевидно се чудеше как да продължи.
— Вчера подхвърли нещо, което възбуди любопитството ми. Откъде знаеш, че Мерилин Бонър не се е омъжила?
— Просто знам.
— Тък ли ти каза?
— Не.
— Как разбра?
Досън преплете пръстите на двете си ръце и се облегна назад в стола. От опит знаеше, че ако не й отговори, тя няма да спре и отново ще попита. И в това отношение си беше същата.
— Май най-добре да започна от началото — въздъхна той.
Подробно разказа за посещението си при вдовицата и рушащата се ферма преди много години, за борбата на семейството да оцелее, за парите, които бе изпращал анонимно след излизането си от затвора. И накрая за частния детектив, от когото всяка година получава доклади за семейството.
След известно мълчание, време, през което очевидно се чудеше откъде да подхване, Аманда избухна:
— Направо не знам какво да кажа!
— Знаех си, че ще реагираш така.
— Сериозно, Досън. — Тя очевидно беше гневна. — Давам си сметка, че има нещо благородно в това, и съм убедена, че парите ти не са били без значение за тях. Но има и нещо тъжно в цялата история, защото не можеш да си простиш за нещо, което очевидно е било нещастен случай. Всеки прави грешки. Някои са по-неприятни от други, ала има и случайни грешки. Но защо трябва да следиш тези хора? Защо ти е да знаеш какво става в живота им? Това не е редно.
— Как не разбираш…?
— Не, ти не разбираш — прекъсна го тя. — Нима нямат право на личен живот? Снимат ги, ровят се в делата им…
— Не е така — възрази той.
— Така е! — удари тя с ръка подлакътника на стола си. — Ами ако разберат? Представяш ли си как ще се почувстват? Колко измамени? Колко разголени? — За негова огромна изненада тя впи пръсти в ръката му, за да е сигурна, че я чува добре. — Не приемам това, което вършиш. Какво ще правиш с твоите пари, си е твоя работа. Но останалото? С детектива? Трябва да го прекратиш. Обещай ми!
Досън усещаше топлината на дланта й.