— Мислех си, че мога да я довърша. Танър вероятно знае кой е собственикът, за да я предадем.
— Наистина ли?
— Доколкото виждам, частите са тук — отбеляза Досън — и съм повече от сигурен, че Тък е искал да я довърша. Ти нали щеше да ходиш на вечеря с майка си? Така че няма какво друго да правя.
— Колко време ще отнеме според теб? — попита Аманда, докато оглеждаше кутиите с резервни части.
— Не мога да преценя. Няколко часа може би.
Тя насочи вниманието си към колата, обиколи я от всички страни.
— Имаш ли нужда от помощ?
— Да не би да си започнала да разбираш и от устройство на автомобили? — Лека усмивка разтегна лицето му.
— Не.
— Ще се заема, след като си тръгнеш. Не е нещо особено. Ако искаш, може да се върнем в къщата — доста топло стана тук.
— Не ми се ще да оставаш да работиш до късно — рече тя. И по стар навик се насочи към обичайното си място. Размести ръждясалите части и седна на тезгяха. — Утре ни чака вълнуващ ден. А и винаги съм обичала да те гледам как работиш.
Стори му се, че чува нещо като обещание в интонацията й, годините сякаш се върнаха назад и той погледна с малко по-други очи мястото, където определено е бил най-щастлив. Напомни си, че Аманда е омъжена и нищо добро няма да излезе от евентуалния опит да пренапишат миналото. Пое решително въздух и протегна ръка към другия край на тезгяха.
— Може да се отегчиш. Ще отнеме време — привидно небрежно подхвърли.
— Не ме мисли. Свикнала съм.
— Да се отегчаваш ли?
Тя подгъна крака под себе си.
— Преди години седях тук с часове и чаках да свършиш, за да излезем за малко.
— Трябвало е да кажеш.
— И го казвах, когато ми омръзнеше да чакам. Но в същото време знаех, че ако започна да те дърпам навън твърде често, Тък няма да ми позволи да идвам. Затова и гледах да не те разсейвам с много приказки.
Лицето й беше скрито частично от сянката, в гласа й се долавяха съблазнителни нотки. Твърде много спомени ги свързваха с това място и с начина, по който тя сядаше на тезгяха и си бъбреха. Досън извади карбуратора и го огледа. Ако е бил поправян, работата бе свършена добре и той го остави настрани, за да хвърли поглед върху плана за ремонта.
Мина отпред, вдигна капака и се загледа в мотора. По едно време чу, че Аманда се изкашля, и вдигна поглед.
— След като Тък вече го няма, не може ли да си говорим, докато работиш?
— Добре. — Той се изправи и приближи до тезгяха. — За какво искаш да говорим?
— Какво си спомняш най-добре от първото ни лято заедно? — попита тя след кратък размисъл.
Досън взе набор гаечни ключове и се замисли.
— През цялото време се питах защо, по дяволите, искаш да прекарваш времето си с мен.
— Сериозно те питам.
— И аз сериозно ти отговарям. Аз нямах абсолютно нищо, ти имаше всичко. Можеше да излизаш с когото си поискаш. И колкото и да се снишавахме и да не искахме да се набиваме на очи, знаех, че ще си имаш много проблеми. Точно затова не можех да се начудя.
Тя опря брадичка на свитите си колене.
— Аз пък знаеш ли какво си спомням? Онзи път, когато отидохме с колата до Атлантик Бийч и видяхме морските звезди. Бяха изхвърлени на брега, помниш ли колко много бяха? Хвърляхме ги обратно във водата. После си разделихме един бургер и картофките към него и гледахме залеза. Тогава говорихме цели дванайсет часа без прекъсване. — Тя се усмихна, преди да продължи. Нямаше начин Досън да не помни този следобед. — Точно затова обичах да съм с теб. И най-простото нещо на пръв поглед, като хвърляне на морски звезди в океана и един бургер, ме караше да се чувствам страхотна късметлийка. Ти беше първото момче, което не се мъчеше да ми вземе ума. Не се опиташе да се правиш на това, което не си, и най-важното — приемаше ме такава, каквато съм. Нищо друго нямаше значение — нито моето, нито твоето семейство. Само ние бяхме важни. Тогава не знаех, че никога след това няма да съм така щастлива. И това важи за всичките ни срещи. Не исках да свършват.
— А може би не са — срещна той погледа й.
Едва сега, от разстоянието на времето и със зрелостта, която неизбежно идва с годините, тя си даде сметка колко много я е обичал той тогава. И продължава да я обича, нашепна нещо тихичко в нея. Обзе я странното чувство, че всичко споделено между двамата в миналото е било само встъпителната глава на книга, която тепърва ще бъде написана.