— Да, мамо, защото бяхме приятели. Радвах се на общуването си с него. Той беше един от най-милите хора, които някога съм познавала.
От много време не беше виждала израз на поражение върху лицето на майка си.
— Къде ще се проведе тази церемония? — далеч по-меко попита Евелин.
— Ти защо се интересуваш толкова много? Очевидно е, че не одобряваш.
— Просто поддържам разговор — изсумтя майка й. — Не е нужно да си груба.
— Може да ти изглежда така, защото ми е мъчно. Или защото така и не чух от теб дума на съчувствие, дори едно формално: съжалявам за загубата ти. Близките хора си казват такива неща.
— Със сигурност щях да го направя, ако знаех за познанството ти с него. Но ти предпочете да ме лъжеш през цялото време.
— Престани да си въобразяваш, че се налага да лъжа заради теб.
— Не ставай смешна — завъртя очи майка й. — Не аз съм тази, която поставя думи в устата на другите. Нито пък съм се промъквала тук тайно. Ти взимаш решенията си, не аз. А както е известно, всяко решение има своите последици. Крайно време е да се научиш да поемаш отговорност за избора, който правиш.
— Смяташ, че бягам от отговорност, така ли? — пламна лицето на Аманда.
— Смятам, че понякога можеш да не си толкова себична.
— Аз ли съм себична?
— Да, разбира се. Всеки човек е такъв в някаква степен. Искам да кажа, че на моменти задълбаваш в някои неща повече от необходимото.
Аманда беше толкова стъписана, че не знаеше какво да отговори. Точно майка й да твърди такова нещо! Това беше възмутително! Винаги беше твърдяла, че хората не са нищо друго, освен огледало на заобикалящите ги.
— Мисля, че няма смисъл да подхващаме тази тема — внимателно подбра думите си Аманда.
— Напротив — опъна се Евелин.
— Защото не ти казах за Тък, така ли?
— Не, защото мисля, че има нещо общо с Франк и проблемите между вас.
Нещо в Аманда трепна и се наложи да концентрира цялата си енергия, за да скрие изненадата си.
— Защо мислиш, че имаме проблеми?
— Познавам те по-добре, отколкото си мислиш. — Майка й се стараеше да звучи спокойно, но в гласа й се прокраднаха хладни нотки. — А фактът, че не отрече, доказва подозренията ми. Не ме тревожи това, че предпочиташ да не говориш за отношенията ви. Те са си ваша работа и не виждам как бих могла да кажа или да направя нещо, за да помогна. Бракът е партньорство, а не демокрация. Което веднага навежда на мисълта какво си споделяла с Тък през всичките тези години. Едва ли си го посещавала от едната любезност. Искала си да споделиш нещо с него.
Думите увиснаха във въздуха. Веждите на майка й останаха вдигнати въпросително. В настъпилата тишина Аманда се опита да преглътне изненадата.
— Предполагам ще се прибереш за вечеря — обади се най-сетне Евелин и намести салфетката си. — Искаш ли да излезем, или предпочиташ да хапнем тук?
— Така значи — не издържа дъщеря й. — Хвърляш намеци и обвинения, след което приключваш темата.
— Не приключвам темата, но ти отказваш да говориш. На твое място щях да си помисля какво точно искам. Защото, когато се прибереш у дома, ще трябва да вземеш решение относно брака си. Ще продължаваш ли, или не. И това до голяма степен зависи от теб.
Имаше голяма доза горчива истина в думите й. И не ставаше дума само за Аманда и Франк, а и за децата, които отглеждаха. Аманда внезапно се почувства напълно изцедена. Остави чашата в чинийката и усети надигащия се в гърдите й гняв.
— Помниш ли семейството видри, които често играеха край нашия мост? — попита най-сетне тя, без да чака отговор. — Когато бях малка, татко ме водеше да ги гледам. Сядахме на тревата и ги наблюдавахме как играят във водата. Мислех си тогава, че те са най-щастливите животни на света.
— Не разбирам какво общо имат видрите с темата…
— Отново видях видри — продължи Аманда, прекъсвайки майка си — миналата година. По време на почивката посетихме аквариума на Пайн Нол Шорс. Бях много развълнувана и исках да видя видрите. Много пъти бях разказвала на Анет за видрите зад нашата къща и тя гореше от нетърпение. Когато влязохме при тях, преживяването нямаше нищо общо с това от детството ми. Видрите там спяха. Стояхме в аквариума с часове, но те не се помръднаха. По-късно Анет ме попита защо тези видри не играят и аз не можах да й отговоря. Много добре знаех причината… — Тя спря за миг да обикаля с пръст ръба на чашата и вдигна поглед към майка си. — Видрите не бяха щастливи. Знаеха чудесно, че не живеят в река. Вероятно и не са разбрали как се е случило, но очевидно усещаха, че живеят в клетка и не могат да излязат навън. Това там не беше животът, за който бяха родени. А нищо не можеха да направят, за да го променят.