За първи път тази сутрин майка й сякаш не знаеше какво да отговори. Аманда плъзна чашата навътре върху масата, преди да се изправи. Докато се отдалечаваше, чу как Евелин се изкашля и се обърна.
— Предполагам, искаше да кажеш нещо с тази история, нали?
— Да — горчиво се усмихна Аманда. — Исках.
11
Досън свали гюрука на ремонтирания „Стингрей“ и зачака Аманда, облегнат на купето. Беше душно и облаците предвещаваха дъжд. Дали Тък имаше чадър някъде в къщата? Съмняваше се. Изобщо не можеше да си го представи с чадър над главата, но кой знае? Както се оказа, старецът криеше изненади. Сянка прекоси пътя и Досън вдигна глава — орел рибар правеше бавни лениви кръгове. В този момент автомобилът на Аманда се зададе по пътя. Чакълената настилка захрущя под колелата, докато тя паркираше колата под сянката до неговата.
Аманда излезе и го изгледа изненадано — той бе облякъл черни панталони и изгладена бяла риза. Сакото висеше на едното му рамо. Беше прекалено хубав, което само потвърждаваше факта, че майка й се оказа далновидна. Какво щеше да прави, мислено въздъхна тя.
— Закъснях ли? — попита високо и тръгна към него.
Досън я наблюдаваше. Слънцето грееше в дълбоките сини очи така, както осветява водите на кристалночисто езеро. Аманда беше облякла черен панталон и копринена блуза без ръкави. На врата й имаше сребърно колие.
— Съвсем не — отвърна той. — Пристигнах по-рано, защото исках да съм сигурен, че колата е готова за път.
— И?
— Този, който е работил върху нея, си е разбирал от работата.
Тя се усмихна и когато го наближи, спонтанно се надигна и го целуна по бузата. Досън изглеждаше смутен, очевидно не знаеше какво да направи. Тя също се притесни, още повече че в съзнанието й отекна предупреждението на Евелин. Побърза да насочи вниманието си към колата, за да не мисли за майка си.
— Ти ли свали гюрука? — попита тя.
Въпросът й го накара да пристъпи към нея.
— Мисля, че можем да отидем с нея до Вандъмиър.
— Колата не е наша.
— Знам, но трябва да бъде покарана, за да сме сигурни, че всичко е наред. Вярвай ми, собственикът би искал да е сигурен, че е в перфектно състояние.
— Ами ако се развали по пътя?
— Няма.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
Лека усмивка заигра по устните й.
— Тогава защо трябва да я изпробваме?
— Добре — разтвори той безпомощно ръце. — Може би просто ми се иска да я покарам. Истински грях е да оставиш такава кола да стои в работилницата, особено след като и ключовете са тук.
— И когато се приберем, ще върнем километража, нали? За да не разбере собственикът, че сме я карали.
— Не се прави така.
— Знам. Научих този номер от криминалните филми.
Той отстъпи назад и я изгледа от главата до петите.
— Между другото, изглеждаш зашеметяващо.
Аманда усети как червенината пълзи по врата й и се запита кога ще спре да се изчервява в негово присъствие.
— Благодаря ти. — Тя кокетно прибра кичур зад ухото си и на свой ред го огледа, като внимаваше да стои на разстояние. — Не мисля, че съм те виждала някога с костюм.
— Така е, не го нося често. Само в специални случаи.
— Тък щеше да одобри. Как завърши вечерта ти?
Досън се замисли за Тед и случилото се между тях, включително и за разходката си до брега.
— Нищо особено. Добре ли мина вечерята с майка ти?
— Не си заслужава да говорим за това. — Аманда прокара ръка по волана на колата и едва тогава го погледна. — Проведохме интересен разговор тази сутрин.
— Така ли?
Тя кимна.
— Накара ме да се замисля за случилото се през последните няколко дни. Това, което става с мен, и… С живота изобщо. Докато карах насам, си дадох сметка, че се радвам, задето Тък не ти е говорил за мен.
— Защо го казваш?
— Защото вчера, докато бяхме в работилницата… — Тя замълча, очевидно търсеше подходящите думи. — Мисля, че излязох от релси. Така се държах. И искам да се извиня.