— Това пък защо?
— Трудно ми е да обясня. Искам да кажа, че…
Досън я гледа известно време и чак тогава пристъпи към нея.
— Какво става, Аманда?
— Не знам. Вече нищо не знам. Колко прости бяха нещата, когато бяхме по-млади.
— Опитваш се да ми кажеш нещо, но не разбирам.
— Трябва да разбереш, че вече не съм предишното момиче — въздъхна тя. — Аз съм нечия съпруга и майка, и като всеки друг не съм съвършена. Боря се с изборите, които съм направила, греша и през по-голяма част от времето се питам коя съм всъщност, какво правя и дали наистина животът ми има някакво значение. Не съм по-специална от другите, Досън, и ти трябва да го знаеш. Искам да разбереш, че съм най-обикновен човек.
— Не си.
— Знам, че го мислиш. — В очите й се четеше болка, но тя не ги отклони. — Чувствам колко си убеден в това, но е така. Проблемът е, че във всичко, което се случва, няма нищо обикновено. Чувствам се напълно объркана. Щеше ми се Тък да ми бе говорил за теб, за да съм малко по-подготвена за тези няколко дни. — Тя неволно вдигна ръка и докосна сребърната висулка на врата си. — Не бих искала да направя грешка.
Досън пристъпи от крак на крак, разбирайки чудесно това, за което тя говори, и защо го прави. Това бе една от причините да я обича, дори да не го изрече на глас. Не това искаше да чуе тя.
— Говорихме — започна той тихо и ласкаво, — хапнахме, спомнихме си разни случки. Нищо повече. Не си направила нищо лошо.
— Напротив — усмихна се тя, като не криеше горчивината си. — Не казах на съпруга си.
— А искаше ли?
Точно там беше въпросът. Без дори да се усети, майка й я попита точно това. Аманда знаеше какво да отговори, но точно в този момент думите направо бягаха от устата й. Тя само поклати бавно глава и прошепна едва чуто:
— Не.
Досън очевидно долови страха й от признанието и улови ръката й.
— Да отидем във Вандъмиър — предложи той. — Нека почетем Тък.
Тя кимна безмълвно, подчинявайки се. Усети как част от нея отказва да се съпротивлява и започва да приема факта, че тя вече не контролира нещата, които може да се случат.
Досън я отведе до колата и отвори вратата пред нея. Тя се настани и изчака той да донесе кутията с праха на Тък. Намести я на задната седалка до сакото си и едва тогава седна зад волана. Аманда се обърна и остави чантата си до кутията.
След няколко минути Досън запали колата и като се увери, че звукът на мотора е както трябва, внимателно започна маневри, за да я изведе на пътя. През цялото време гледаше да избягва дупките. Много скоро стъпиха на главния път.
Възвърнала душевното си равновесие, Аманда установи, че с периферното си зрение долавя всичко, което искаше да види. Досън държеше с една ръка волана — поза, която тя добре познаваше от пътуванията си навремето с него. Това бяха моментите, когато той бе най-спокоен и отпуснат, ръцете му се движеха уверено, докато местеше лостовете.
Косата на Аманда се вееше около лицето й и тя я привърза на тила. Трудно можеха да говорят, защото бе шумно, но тя предпочиташе да мълчат. Така можеше да остане насаме с мислите си и с течение на времето я обзе спокойствие, сякаш вятърът отвяваше напрежението.
Досън поддържаше еднаква умерена скорост, въпреки че пътят изобщо не беше натоварен. Аманда пътуваше с мъжа, когото някога бе обичала, към място, което не познаваха и й хрумна, че само преди няколко дни подобна идея би й се сторила абсурдна. Стъпката наистина беше немислима, но пък носеше и голяма тръпка. Макар и за малко, тя не беше съпруга и майка или дори дъщеря, и за първи път от години насам се почувства почти свободна.
Досън винаги я бе карал да се чувства по този начин. Забеляза, че той опря лакътя на лявата си ръка на сваления прозорец, и се опита да си спомни кой друг неин познат има този навик. Болка и тъга, но и дълбока интелигентност личаха в ъгълчетата на очите му и тя се запита какъв ли баща щеше да бъде той. Най-вероятно добър, предположи. Лесно си го представяше да хвърля и поема безкрай една топка или да се опитва да сплете косите на дъщеря й, нищо че няма представа как се прави. Имаше нещо необикновено мъчително и направо забранено в подобна идея.
Когато Досън я погледна, тя знаеше, че той мисли за нея. Колко ли нощи на платформата бе прекарал в подобни мисли. Той също като Тък бе от малкото хора, които обичат само веднъж и раздялата заздравява чувствата им. Само преди два дни подобна констатация би я объркала, но сега вече знаеше, че Досън просто си е такъв и за него няма друг избор. Любовта говори повече за човека, който обича, отколкото за обичания.