Южният бриз довя дъх на вода и Аманда затвори очи, наслаждавайки се на мига. Когато най-сетне стигнаха предградието на Вандъмиър, Досън извади листа с указанията, които му беше дала, и ги разгледа внимателно.
Селището беше по-скоро селце, отколкото град, само с няколкостотин жители. Аманда забеляза, че къщите бяха разпръснати встрани от пътя. Имаше само един магазин с една-единствена стоянка за бензин отпред. Минута след като го подминаха, Досън направи ляв завой и пое по изровен път. Тя така и не разбра как го беше видял сред гъстата растителност отстрани на главния път. Продължиха бавно напред, избягвайки изровените места и полегналите гниещи дървета. Моторът на колата, който бе толкова шумен доскоро, сега едва доловимо мъркаше — издигащата се висока растителност направо поглъщаше шума. По-нататък пътят се стесни още повече, над главите им се свеждаха покрити с мъх клони. Отрупани с цвят азалии — сочни и подивели, се бореха за място с увивни растения и образуваха гъста завеса, която пречеше на видимостта.
Досън се бе навел над кормилото, за да вижда по-добре пътя и най-вече да избягва клоните, които можеха да издраскат боята. Слънцето се скри зад облак и зеленият цвят на растенията стана по-плътен и силен.
Пътят пред тях постепенно се разшири.
— Това си е чиста лудост — обади се Аманда. — Сигурен ли си, че сме на прав път?
— Според картата и указанията тук някъде трябва да е къщата.
— Но защо толкова далеч от главния път?
Досън само сви рамене. Той самият бе изненадан почти толкова, колкото и тя. При поредния завой неволно натисна спирачка и двамата тутакси намериха отговор на въпроса си.
12
Последната отсечка на пътя свършваше пред скромна хижа, сгушена в горичка от стари разлистени дъбове. Пред овехтялата от времето постройка с олющена боя и потъмнели по ръбовете капаци на прозорците се виждаше малка каменна веранда с бели колони отстрани. С годините едната от тях се бе скрила под обвилата я лозница, плъзнала нагоре към покрива. Близо до края на верандата стоеше метален стол, а в ъгъла саксия с разцъфнало мушкато придаваше колорит на околната зеленина.
Но това, от което не можеха да откъснат очи, бяха дивите цветя. Растяха с хиляди, цяла поляна от ярки пламъци, разпрострели се досами стъпалата на къщата — море от червено, оранжево, виолетово, синьо и жълто, с високи до пояс стъбла, полюшвани от нежния ветрец. Над поляната кръжаха стотици пеперуди, които напомняха на променящи цвета си вълни, облени от слънчевите лъчи. Околните поля бяха отделени с лека дъсчена ограда, почти скрита между избуялите лилиуми и гладиолите.
Аманда извърна изумена лице към Досън, после отново се втренчи в цветната поляна. Запита се кога и как Тък е успял да засади цветята, но в същия миг се сети, че той го е направил още когато Клара е била жива. Искал е да изрази онова, която тя е означавала за него.
— Невероятно е! — прошепна тя.
— Знаеше ли за всичко това? — Тонът на Досън сякаш бе отглас на нейната собствена почуда.
— Не. Предназначено е било само за тях двамата. — Представи си как Клара седи на верандата, а Тък, облегнат на колоната, се наслаждава на опияняващата красота на градината с диви цветя.
Досън най-сетне отмести крака си от спирачката и колата пое напред към къщата, а протегналите се към слънцето цветове се размесиха като капки прясна боя.
Паркираха отпред и излязоха навън, продължавайки да се любуват на гледката. Между цветята лъкатушеше тясна пътека. Омагьосани, двамата нагазиха в цветното море под покритото с бели облачета небе. Много скоро слънцето се показа иззад един облак и Аманда почувства как топлината му разпръсква наоколо й аромата на цветя. Сетивата й се изостриха, сякаш този ден бе създаден специално за нея.
Усети как пристъпващият до нея Досън протяга ръка към нейната. Помисли си колко естествено й се струва това и си представи годините на тежък труд, отпечатани върху мазолестата, покрита с белези длан, чийто допир беше толкова нежен, че Аманда изведнъж разбра — Досън също би направил такава градина за нея, ако знае, че тя го иска.
Завинаги. Беше издълбал думата на работната маса на Тък. Обещание на тийнейджър, нищо повече, но беше успял някак да го опази живо. Сега, когато двамата вървяха между цветята, тя усещаше как силата на това обещание запълва разстоянието помежду им. Чуха далечен тътен на буря и я обзе странното чувство, че това е зов към нея, който я подканва да се вслуша.