— Не помня домът на Тък да е бил толкова чист. Предполагам, че Танър е наел някого да подготви мястото за нас.
— Естествено — помисли си Аманда. Адвокатът беше споменал, че смята да идва тук, и ги посъветва да изчакат до деня на срещата и да предприемат пътуването след това. Отключената врата само потвърди подозренията й.
— Видя ли останала част? — попита Досън.
— Още не. През цялото време се опитвах да си представя мястото, което Клара е определила за Тък. Повече от ясно е, че не му е разрешавала да пуши тук.
Той посочи с палеца си през рамо отворената врата.
— Това е обяснението за стола на верандата. Сигурно го е карала да излиза навън.
— Дори и след като е починала?
— Може да се е страхувал, че духът й ще се появи и ще му се скара, ако запали вътре.
Тя се усмихна и двамата тръгнаха да разгледат вътрешността, допирайки рамене от време на време. Също както и в дома на Тък в Ориентъл, кухнята беше отзад и гледаше към реката, но тук тя напомняше само за Клара — от белите шкафове и сложната спираловидна резба на корнизите до синьо-белите плочки на облицовката зад плотовете. На печката беше оставен чайник, а на плота — ваза с диви цветя, явно набрани от градината отпред. Под прозореца бе масата, а на нея стояха две бутилки вино — червено и бяло, заедно с две искрящи от чистота чаши.
— Вече става предсказуем — отбеляза Досън и взе бутилките.
— Можеше да бъде и по-лошо — повдигна рамене тя.
Загледаха се смълчани през прозореца надолу към река Бей. Докато стояха там, Аманда се бе потопила в тишината, чиято интимност успокояваше. Усещаше лекото повдигане и спускане на гърдите на Досън, докато дишаше, и едва потисна желанието си да протегне отново ръка към него. Мълчаливо, но като един се извърнаха от прозореца и продължиха обиколката си.
Срещу кухнята беше спалнята, с меко легло с четири колони. Пердетата бяха бели, а по-малкото писалище нямаше следи от удари и одрасквания, както по мебелите на Тък в Ориентъл. Върху всяка от двете нощни масички се виждаше по една кристална лампа, а на стената срещу гардероба висеше импресионистичен пейзаж.
Спалнята беше свързана с баня с вана на птичи крака, за каквато Аманда винаги бе мечтала. Над мивката бе окачено старинно огледало и тя зърна отражението на лицето си до това на Досън, виждайки за пръв път образа на двамата заедно от връщането им в Ориентъл. Мина й през ум, че докато бяха тийнейджъри, не се бяха снимали заедно. Говореха за това, но някак все не успяваха да го осъществят.
Сега съжаляваше, но какво от това, че щеше да има такава снимка? Да я пъхне в някое чекмедже и да я забрави, за да я намери чак след години? Или да я съхранява на специално място, известно само на нея? Не беше наясно, но да вижда лицето на Досън в огледало в банята до своето, създаваше осезаемо усещане за близост. Отдавна никой не я беше карал да се чувства привлекателна, а сега беше точно така. Наслаждаваше се на начина, по който погледът му се плъзга по нея, на лекотата на движенията на тялото му. Усещаше отчетливо почти първичното разбирателство помежду им. Макар да бяха заедно само от няколко дни, тя инстинктивно му имаше доверие и знаеше, че може да му каже всичко. Вярно, че на вечерята през първия ден се скараха, а после пак заради семейство Бонър, но в онова, което си казаха, нямаше полуистини. Нямаше прикрит смисъл, потайно намерение за раздаване на правосъдие — разногласията им угасваха още с пламването си.
Аманда продължи да изучава Досън в огледалото. Той се обърна и улови погледа й в него. Без да поглежда настрани, нежно се протегна да прибере непокорна къдрица коса, паднала пред очите й. После изчезна, оставяйки я с убеждението, че независимо от последиците, животът й вече беше безвъзвратно променен по начин, който й се бе струвал невъзможен.
След като взе чантата си от дневната, Аманда намери Досън в кухнята. Беше отворил бутилка вино и пълнеше две чаши. Подаде й едната и те мълчаливо се отправиха към верандата. Тъмни облаци се трупаха над хоризонта, донесли със себе си лека мъгла. На полегатия залесен бряг, който водеше към реката, листакът трептеше в притъмняваща зеленина.
Аманда остави чашата и бръкна в чантата си. Извади двата плика, подаде на Досън онзи, надписан с името му, и задържа в скута си другия, този, който трябваше да прочетат преди церемонията. Видя как Досън сгъва своя и го пъхва в задния си джоб.
Тя му подаде плика без надпис.
— Готов ли си вече?