— Толкова готов, колкото мога да бъда.
— Искаш ли да го отворим? Трябва да го прочетем преди ритуала.
— Не, чети ти — каза той, като доближи стола си. — Аз ще гледам от тук.
Аманда повдигна залепеното ъгълче, после внимателно отвори плика. Разгъна листовете и се сепна от хаотично разкривените думи по страниците. Тук-там думите бяха зачеркнати, а неравните редове разкриваха несигурната ръка на възрастен човек. Писмото бе дълго — три плътно изписани листа. Колко ли време му беше отнело на Тък да го напише. Носеше дата 14 февруари същата година. Денят на свети Валентин! Това й се стори някак много подходящо.
— Готов ли си? — попита тя.
Досън кимна, Аманда Се наведе напред и двамата започнаха да четат.
„Аманда и Досън,
Благодаря ви, че дойдохте. Благодаря ви, че направихте това за мен. Не знаех кого другиго бих могъл да помоля.
Не съм голям писател, затова мисля, че най-добрият начин да започна, е да ви кажа, че това е любовна история. Моята и на Клара имам предвид, и тъй като предполагам, че подробностите по ухажването или първите години на брака ни ще ви отегчат, нашата истинска история, онази част, която бихте поискали да узнаете, започна през 1942 г. Дотогава бяха минали три години от брака ни, а тя беше направила своя първи спонтанен аборт. Знам каква болка й причини това, а и на мен също, защото не можех да направя нищо. Трудностите разделят някои хора. А други като нас сближават още повече.
Но аз се отклоних. Между другото, често се случва, като остарее човек. Почакайте и ще разберете.
Беше 1942 година, както казах вече, и по случай годишнината ни този път отидохме да гледаме «За мен и моето момиче» с Джийн Кели и Джуди Гарланд. И двамата щяхме да гледаме филм за пръв път, а за целта трябваше да идем с колата до Роли. Когато прожекцията свърши, останахме на местата си и след като запалиха осветлението, замислени върху видяното. Съмнявам се, че сте го гледали и няма да ви занимавам с подробностите, но в него става дума за един човек, който се осакатява, за да не участва във Втората световна война, а после се налага да започне да ухажва наново обичаната жена, за да си я върне, защото тя е повярвала, че е страхливец. Бях получил вече първата повиквателна, затова филмът отчасти ме засягаше пряко. И аз не исках да изоставя момичето си, за да тръгна на война, но никой от нас не желаеше да мисли за това. Затова говорехме за песента от филма, най-мелодичното и прекрасно нещо, което бяхме чували до този момент. По пътя към вкъщи я пяхме отново и отново. Седмица по-късно се записах във флота.
Малко е странно, защото, както казах, трябваше да ме вземат войник и като знам с какво се занимавам сега, армията вероятно щеше да ми подхожда повече, разбирам от двигатели, а и не умея да плувам. Можех да работя по поддръжката, да осигурявам безпрепятственото пътуване на колите и джиповете през Европа. Войската е доста безсилна, ако транспортните средства не се движат, нали? И макар да бях само едно момче от дълбоката провинция, знаех, че армията те поставя там, където пожелае, не където искаш да отидеш, а тогава всички разбираха, че да сразим Европа е само въпрос на време. Айк тъкмо беше отишъл в Северна Африка. Трябваше им пехота, мъже на земята, и както се бях запалил по идеята, че ще открия огън по Хитлер, мисълта да се включа в пехотата съвсем не ми допадна.
На стената в наборната комисия висеше пропаганден плакат. «Във флота. Застанете до оръдията» — пишеше там. Гол до кръста моряк зареждаше малокалибрено оръдие и нещо в него просто ми проговори. И аз мога това — помислих си, затова се насочих към масата на флота и се записах. Като се върнах вкъщи, Клара плака с часове. После ме накара да й обещая, че ще се върна при нея. И аз обещах.
Минах основната подготовка и специалното обучение. После, през ноември 1943-та, ме зачислиха към «Ю Ес Ес Джонстън», изпратен в Тихия океан. Не позволявайте да ви убеждават, че да служиш във флота е по-безопасно, отколкото в армията. Или по-леко. Оставен си на милостта на кораба, а не на своя собствен ум, защото ако корабът потъне, и ти умираш с него. Ако паднеш зад борда, умираш, защото никой от ескортиращите кораби няма да поеме риска да спре, за да те спаси. Не можеш да избягаш, не можеш да се скриеш, а мисълта, че нищо не зависи от теб, се забива в главата ти и остава там. По време на службата във флота съм се страхувал така, както никога през целия си живот. Навсякъде снаряди, пушек и огън по палубата. Оръдията стрелят безспир, а грохотът им е неописуем. Гръмотевичен тътен, умножен по десет може би, но не можеш да го сравниш и с това. В големите боеве японските «Зеро» непрекъснато обстрелваха палубите, а ударите рикошираха навсякъде. И докато трае това, ти трябва да изпълняваш задълженията си.