През октомври 1944 година обикаляхме близо до остров Самар, готови да окажем помощ при инвазията на Филипините. Разполагахме с тринайсет съда в групировката, което изглежда много, но освен самолетоносача, другите бяха военни и ескортиращи кораби, затова не разполагахме с много огнева мощ. И тогава на хоризонта съзряхме, че сякаш цялата японска флота идва към нас. Четири бойни кораба, осем кръстосвача, единайсет разрушителя, решени твърдо да ни пратят на дъното. По-късно някой казваше, че сме били като Давид срещу Голиат, само че без прашка. Обсегът на оръдията ни дори не стигаше до тях, когато откриха огън. Какво да правим? Знаехме, че изглед за успех няма. Влязохме в бой. Сега го наричат Битката в залива Лейте. Тръгнахме право към тях. Нашият кораб почна стрелбата пръв, пръв изхвърли дим и торпеда и пръв откри огън по един кръстосвач и един боен кораб. Големи поражения им нанесохме. Но понеже бяхме най-отпред, ние първи започнахме да гинем във водата. Два вражески кръстосвача се приближиха, започнаха да стрелят и ние потънахме. На борда имаше 327 човека и 186 от тях, някои от които мои близки приятели, загинаха в този ден. Аз бях сред оцелелите сто четирийсет и един.
Обзалагам се, че се чудите защо ви разказвам всичко това — сигурно си казвате, че пак съм се отплеснал, пък може и да е така. В надуваемата лодка, сред вилнеещата навред грандиозна битка, проумях, че вече не ме е страх. Изведнъж разбрах, че ще бъда добре, защото с мен и Клара не беше свършено, и това чувство на покой ме обзе напълно. Може да го наречете боен посттравматичен синдром, но аз си знам, каквото знам, а точно там под взривеното небе, пълно с оръдейна пушилка, си спомних нашата годишнина отпреди няколко години и започнах да пея «За мен и моето момиче», също както я бяхме пели с Клара на връщане от Роли. Ревях с цяло гърло, сякаш нямах ни една грижа на този свят, защото знаех, че Клара ме чува някак си и ще разбере, че няма защо да се тревожи. Бях й дал обещание, нали? И нищо, дори и падането в Тихия океан нямаше да успее да ми попречи да го изпълня.
Луда работа, знам. Но както казах, мен ме спасиха. През пролетта получих ново назначение в екипажа на друг кораб и теглих морски съдове до Иво Джима. А после помня, че войната свърши и аз се прибрах. Като се върнах, не говорех за войната. Не можех. Не казах ни дума. Беше много болезнено, а Клара разбираше това и лека-полека се върнахме към предишния живот.
През 1955 година започнахме да строим къщичката тук. Сам извърших по-голямата част от работата. Един следобед, тъкмо бях свършил за деня, тръгнах към Клара, която плетеше на сянка. Чух я да пее «За мен и моето момиче».
Застинах на място, връхлетян от спомена за битката. От години не се бях сещал за песента и никога не й бях казвал какво стана на гумената лодка в онзи ден. Но тя трябва да е забелязала нещо в изражението ми, защото ме загледа.
— От годишнината ни — отбеляза, преди да се върне към плетката. — Не съм ти казвала, но когато беше на фронта, една нощ сънувах сън. Бях в това поле от диви цветя и макар че не те виждах, чух те да пееш песента, а когато се събудих, вече не ме беше страх. Защото дотогава все се боях, че няма да се върнеш.
Стоях онемял.
— Не е било сън — казах накрая.
Тя се усмихна, а аз усетих, че е очаквала отговора ми.
— Знам, нали ти казах, че те чух.
След това мисълта, че между мен и Клара има нещо могъщо, духовно, не ме напусна никога. Затова след няколко години реших да направя градината и я доведох тук на годишнината ни, за да й я покажа. Тогава не беше кой знае каква, не беше като сега, но тя се закле, че това е най-красивото място на света. И така следващата година разкопах още наоколо, прибавих още семена, като все тананиках песента. Правех това всяка година след сватбата ни, докато тя накрая почина. Тук разпръснах пепелта й, на мястото, което обичаше.
Но след като тя умря, аз се прекърших. Бях вечно сърдит и подпийнал и бавно и полека погубих себе си. Спрях да копая и сея, спрях и да пея, защото Клара я нямаше и не виждах защо да поддържам градината. Мразех света и не исках да продължавам. На няколко пъти мислех да се самоубия, но после се появи Досън. Беше хубаво да е с мен. Той ми напомняше, че все още съм част от този свят, че все още не съм свършил работата си. После ми отнеха и него. А след това дойдох тук и видях мястото за пръв път от години.