Беше през есента, но някои цветя цъфтяха още и не знам защо, като запях нашата песен, от очите ми бликнаха сълзи. Плачех за Досън, струва ми се, но и за себе си. И най-вече за Клара.
И тогава се започна. Късно вечерта, като се прибрах, видях Клара през прозореца на кухнята. Макар и неясно, чух да пее нашата песен. Но тя бе като в мъгла и не беше наистина тук, а щом влязох вътре, я нямаше. Отново започнах да се занимавам с къщата и започнах да копая пак. Подготвях нещата, така да се каже, и я видях отново, този път на верандата. Няколко седмици след като пръснах семената, тя почна да идва редовно, може би всяка седмица, и аз успях да я приближа, преди да изчезне. А когато цветята разцъфтяваха, идвах тук и вървях между тях и преди да си тръгна, я чувах и виждах като бял ден. Стои на верандата, чака ме, сякаш се пита защо ми е трябвало толкова време да разбера какво става. И така продължава оттогава.
Тя е част от цветята, разбирате ли? Прахът е помогна на цветята да израснат и колкото повече растяха те, толкова по-жива ставаше тя. Докато поддържах цветята живи, Клара успяваше да намери начин да дойде при мен.
Затова сте тук и затова ви помолих да направите това за мен. Това е нашето място, кътче от света, където любовта прави всичко възможно. Мисля, че вие двамата ще го разберете по-добре от всеки друг.
Но сега е време да ида при нея. Време е да запеем заедно. Дойде и моят час и аз не съжалявам. Отново съм с Клара и това е единственото място, където бих искал да бъда. Пръснете праха ми на вятъра и сред цветята и не плачете за мен. Засмейте се вместо това, смейте се радостно за мен и моето момиче.
Досън се приведе напред с опрени върху бедрата длани и се опита да си представи как Тък пише писмото. То нямаше нищо общо с мълчаливия грубоват мъж, който го беше прибрал. Това бе един напълно непознат Тък, човек, когото не беше срещал никога.
Нежност се четеше по лицето на Аманда, докато внимателно сгъваше писмото.
— Знам песента, за която говори — каза тя, като го прибра на сигурно място в чантата си. — Веднъж го чух да я пее, докато седеше в люлеещия се стол. Като го попитах за нея, не ми отговори, а я пусна на грамофона.
— В къщата?
Тя кимна.
— Спомням си, че беше мелодична, а Тък бе затворил очи, сякаш се беше загубил в нея. Щом свърши, стана и свали плочата, но тогава аз не знаех какво означава това. Едва сега разбирам — обърна се тя към Досън. — Викал е Клара.
Досън бавно въртеше чашата си.
— Вярваш ли му? Че е виждал Клара?
В далечината проехтя гръм и им напомни за какво бяха дошли.
— Струва ми се, че е време — каза Досън.
Аманда стана, приглади панталона си и двамата слязоха в градината. Ветрецът бе утихнал, но мъглата се беше сгъстила още повече. Кристално ясното утро беше заместено от следобеда, свъсен от тъмното бреме на миналото.
Досън извади кутията и те намериха пътеката към средата на градината. Вятърът поде косата на Аманда и той видя как тя прокара пръсти през нея в опит да я укроти. В центъра на градината спряха.
Изведнъж кутията натежа в ръцете на Досън.
— Редно е да кажем нещо — прошепна той.
Тя кимна и той пристъпи напред, за да изрази почитта си към човека, дал му подслон и приятелството си. Сетне Аманда благодари на Тък за това, че беше неин довереник, и му каза, че го е обичала като баща. Вятърът се надигна като да беше чакал и той своя миг. Досън повдигна капака.
Прахът излетя и се изви над цветята. Докато го наблюдаваше, Аманда не спря да мисли, че Тък търси Клара, зовейки я по име за последен път.
Върнаха се в къщата, поговориха си за Тък, на моменти потъваха в приятно мълчание. Навън капките дъжд потропваха по листата. Беше плътен, но не силен, топъл летен дъжд, който приемаш като благословия.
По едно време огладняха, изтичаха до колата и поеха надолу по криволичещата пътека, докато излязоха на пътя. Можеха да се върнат в Ориентъл, но вместо това завиха към Ню Берн. Спряха пред ресторант „Челси“ близо до стария център на града. При пристигането им вътре беше почти празно, но когато си тръгваха, всички маси бяха вече заети.
Дъждът беше спрял за малко и те използваха момента да се разходят по безлюдните тротоари и да надникнат във все още отворените магазини. Докато Досън ровеше книгите втора ръка в една книжарница, Аманда използва възможността да излезе и да се обади вкъщи. Поприказва с Джаред и Лин, преди да се свърже с Франк. Беше оставил съобщение на секретаря — също като децата се обръщаше към нея с „мамо“ и предупреждаваше, че може да закъснее, ето защо я молеше да остави вратата отключена. Затвори, щом Досън се появи. При вида му я жегна мисълта, че вечерта приключва. Сякаш прочел мислите й, той й предложи ръка и тя почти се залепи до него, докато крачеха бавно обратно към колата.