Щом излязоха на магистралата, дъждът заваля отново. Мъглата се сгъсти, след като пресякоха река Нюс, от гората се протягаха клонки като призрачни пръсти, фаровете на колата едва осветяваха пътя, а дърветата сякаш поглъщаха и малкото виделина. В несигурния дъждовния сумрак Досън забави скорост.
Под равномерното трополене на дъжда по гюрука, напомнящ шум на далечен влак, Аманда се замисли за отминалия ден. По време на вечерята беше видяла, че Досън на няколко пъти се взира в нея, това я смущаваше, но не искаше той да спре да я гледа.
Знаеше, че не е редно. Животът й не допускаше блянове от този вид, а и обществото не ги прощаваше. Можеше да се опита да потисне чувствата си, все едно са малотраен страничен продукт на други фактори от живота й. Но знаеше, че истината е друга. Досън не беше чужд човек, с когото е излизала случайно, той беше нейната първа и единствена истинска любов, най-трайната от всички.
Франк щеше да бъде съкрушен, ако знаеше какво мисли. Но въпреки тревогата си Аманда знаеше, че обича Франк. Все пак, дори и да не станеше нищо и да се върнеше в къщи още днес, тя знаеше, че Досън ще продължи да витае в ума й. Макар бракът й да не вървеше от години, тя не търсеше утеха другаде. Важното беше, че Досън е до нея и онова „ние“ което образуваха те, щом останеха заедно, правеше всичко това естествено и неизбежно.
Прекосиха Бейбъро и Досън намали. Задаваше се завой към другата магистрала, водеща на юг към Ориентъл. Право пред тях лежеше Вандъмиър. Досън очевидно се канеше да направи завой, но когато наближиха кръстовището, тя реши да му каже да кара напред. Не искаше да се събуди сутринта с въпроса дали ще го види отново някога пак. Мисълта я ужасяваше, а думите някак запираха в гърлото й.
Пътят беше пуст. Вода се стичаше по настилката на платното към плитките канавки от двете страни на шосето. Стигнаха кръстовището и Досън плавно натисна спирачката. За нейна изненада той спря колата.
Чистачките избутваха водата в двете страни на стъклото. Дъждовни капки проблясваха в светлината на предните фарове. Двигателят утихна и Досън се обърна към нея, но лицето му остана в сянка.
— Майка ти сигурно те чака.
— Да. — Тя усети, че сърцето й бие учестено. Кимна и не каза нищо повече.
Един дълъг миг той се взира в нея, четейки мислите й, виждайки надеждата, страха и желанието в очите, приковани в неговите. После се усмихна, обърна се към предното стъкло и колата отново потегли полека напред към Вандъмиър. Никой от двамата нямаше нито желание, нито сили да я спре.
Когато спряха пред къщата, и двамата прекрачиха прага без неудобство. Аманда тръгна към кухнята, а Досън светна лампата. Тя напълни отново чашите с вино, едновременно неспокойна и развълнувана.
В дневната той въртя копчето на радиоапарата, докато намери джаз от предишни години, и намали звука, така че да е едва доловим. Свали от полицата някаква книга и тъкмо прелистваше пожълтелите страници, когато Аманда му подаде виното. Той върна книгата на място, взе чашата и я последва на дивана. Гледа я как изхлузва обувките си.
— Толкова е тихо — въздъхна тя. Сложи чашата на страничната маса, вдигна краката си и обгърна колене с ръце. — Разбирам защо Тък и Клара са искали да останат тук.
Слабата светлина в дневната придаваше загадъчност на лицето й. Досън се прокашля.
— Мислиш ли, че ще дойдеш тук отново? — попита той. — Искам да кажа, след този ден.
— Нямам представа. Ако знаех, че ще е все така, бих казала „да“. Но съм наясно, че е невъзможно, защото нищо не трае вечно. А една част от мен иска да запомни мястото такова, каквото е днес, с цветята и избуялата растителност.
— Да не говорим за чистата къща.
— Това също — съгласи се тя. Посегна към чашата и разклати виното в нея. — Днес, докато разпръсквахме праха, знаеш ли за какво мислех? За нощта, когато бяхме на пристанището и гледахме метеоритния дъжд. Не знам защо, но се почувствах така, сякаш отново съм там. Представих си как лежим на одеялото, говорим си тихо и слушаме щурците, като божествен музикален отзвук. А над нас небето беше толкова живо!
— Защо ми казваш това? — нежно попита той.