Лицето й се натъжи.
— Защото в онази нощ разбрах, че те обичам. Че съм се влюбила действително и истински. Мисля, че майка ми съвсем точно позна какво се бе случило.
— Защо го казваш?
— Защото на следващата сутрин ме попита за теб и когато казах какво изпитвам, се разрази ожесточен спор, грандиозен, един от най-лошите между нас. Тя дори ме удари. Бях толкова шокирана, че не знаех как да отвърна. През цялото време ми повтаряше колко нелепо е поведението ми и че не знам какви ги върша. Изглеждаше, че се ядосва, защото става дума за теб, но като помисля за това сега, знам, че щеше да се разстрои, независимо от това кой е бил. Защото въпросът не е бил в това дали си ти или ние, или пък фамилното име, което носиш. Ставало е въпрос за нея. Знаела е, че съм вече голяма, и се е страхувала, че губи контрол. Не е знаела как да се справи с положението — нито тогава, нито сега. — Тя отпи и започна да върти столчето между пръстите си. — Тази сутрин заяви, че съм себична.
— Не е права.
— И аз реших така — рече тя. — В първия момент. Но сега вече не съм толкова сигурна.
— Защо казваш това?
— Не постъпвам съвсем като омъжена жена, нали?
Той я загледа, запазвайки мълчание, за да й даде време да обмисли какво казва.
— Искаш ли да те върна обратно? — попита я накрая.
Тя се поколеба за миг, но поклати отрицателно глава.
— Не. Там е работата. Искам да съм тук, с теб. Макар да знам, че не е правилно. — Очите й бяха сведени надолу, а миглите хвърляха сянка върху бледите скули.
— Има ли смисъл в това?
Той прокара пръст по ръката й.
— Наистина ли искаш да ти отговоря?
— Не — каза тя. — Всъщност не. Но е… сложно. Имам предвид брака. — Тя усещаше как той чертае нежно фигури по ръката й.
— Харесва ли ти да бъдеш омъжена? — попита Досън плахо.
Аманда не отговори веднага, а отпи от виното, за да събере мислите си.
— Франк е добър човек. Поне през повечето време. Но бракът не е това, което си представят хората. Хората искат да вярват, че бракът представлява идеалното равновесие, а истината е друга. Единият от двамата винаги обича повече от другия. Знам, че Франк ме обича, и аз го обичам, но не толкова много. И никога не съм.
— Защо не?
— Не знаеш ли? — погледна го тя. — Заради теб. Дори когато стояхме в църквата и се готвех да изрека брачната клетва, си мислех, че искам ти да стоиш там, на неговото място. Не само защото още те обичах, а защото те обичах безмерно и още тогава подозирах, че никога няма да изпитам същото към Франк.
Досън усети, че гърлото му пресъхва.
— Тогава защо се омъжи за него?
— Защото смятах, че е за добро. И се надявах нещата да се променят. Да започна след време да изпитвам към него същото, което изпитвах към теб. Но не се случи и с годините и той започна да го осъзнава. И го заболя, знаех, че го боли, но колкото повече се стараеше да ми показва колко важна съм за него, толкова по-задушена се чувствах аз. И възроптах. Възроптах срещу него. — Тя се стресна от думите си. — Знам, че изглеждам ужасен човек.
— Не си ужасна — каза Досън. — Откровена си.
— Нека да довърша — помоли тя. — Имам нужда да разбереш това. Трябва да знаеш, че го обичам, че държа на семейството, което сме създали. Франк обожава децата ни. Те са смисълът на живота му и заради това мисля, че загубата на Беа беше толкова тежка за нас. Нямаш представа колко страшно е да гледаш как детето ти става все по-болно и по-болно и да знаеш, че не можеш да направиш нищо, за да му помогнеш. Политаш на влакчето на ужасите — чувствата ти минават от гняв срещу Бог за предателството му до усещането за пълен провал и крах. Накрая все пак успях да се измъкна от мъката. Но Франк не можа. Защото в дъното на всичко е безкрайното отчаяние, което те подкопава отвътре. Там, където е била радостта, остава зейнала празнина. Защото Беа беше такава. Въплъщение на радостта. Шегувахме се, че е излязла от утробата ми усмихната. Дори като бебе почти не плачеше. И това не се промени. Смееше се постоянно. За нея всичко беше вълнуващо откритие. Джаред и Лин се състезаваха за вниманието й. Представяш ли си?
Гласът й одрезгавя и тя млъкна.
— После започнаха болките в главата и все по-често се блъскаше в предметите. Консултирахме се с безброй специалисти и всеки казваше, че не може да й помогне. — Тя преглътна мъчително. — Постепенно се влоши. Но си остана каквато си беше, разбираш ли? Щастлива. Дори накрая, когато не можеше да седи сама, продължаваше да се смее. Щом чуех смеха й, сърцето ми се пръскаше от мъка. — Аманда замълча, загледана през притъмняващия прозорец, сякаш бе другаде.