— Но ако трябва да предположиш?
— Да. Мисля, че щяхме да се справим.
Тя кимна, а в нея сякаш нещо се разчупи, като чу отговора му.
— И аз мисля така.
Пристъп на вятъра запрати струи дъжд в прозореца отвън като шепи захвърлени камъчета. Откъм радиото се носеше тиха музика отпреди години и тя се смесваше с ромона на дъжда. Топлината на стаята ги обгръщаше като пашкул и Аманда почти повярва, че нищо друго не съществува.
— Беше много срамежлив — прошепна тя. — Когато за пръв път застанахме един до друг в клас, почти не ми говореше. Аз все правех намеци, чаках да ме поканиш да излезем и се питах дали изобщо ще го направиш.
— Ти беше красива — повдигна рамене Досън. — Аз бях никой. Това ме изнервяше.
— Все още ли те изнервям?
— Не — призна той, после размисли. Усмивка плъзна по лицето му. — Може би малко.
— Мога ли да помогна? — повдигна вежди тя.
Той улови дланта й и я обърна няколко пъти, отбелязвайки мислено колко идеално си подхождат ръцете им, а това му напомни отново от какво се беше отказал. Преди седмица щеше да бъде доволен. Може и да не беше напълно щастлив, може би самотен, но — доволен. Беше разбрал кой е и какво е мястото му в света. Беше сам, но това бе съзнателен избор и дори сега не съжаляваше за него. Особено пък сега. Защото никой досега не успя да заеме мястото на Аманда и никой нямаше да го стори и в бъдеще.
— Ще танцуваш ли с мен? — попита накрая Досън.
— Да — отвърна с бледа усмивка тя.
Той стана и нежно подаде ръка. Тя се изправи и усети, че краката й треперят, докато отиваха към средата на стаята. Музиката изпълваше въздуха с копнеж и за миг и двамата не знаеха какво да направят. Аманда чакаше, наблюдавайки как Досън се обръща към нея с непроницаемо лице. Накрая отпусна ръка на хълбока й и я притегли към себе си. Телата им се сляха и тя се облегна на него, почувствала твърдостта на гърдите му. Ръката му обгърна кръста й. Много бавно се завъртяха и се залюляха в ритъма на музиката.
Беше й толкова хубаво с него. Вдишваше аромата му, чист и реален като всичко, което помнеше. Усещаше изпънатата гладкост на корема и краката му срещу своите. Затвори очи и отпусна глава на рамото му, изпълнена с желание, мислейки за първата нощ, когато се бяха любили. Тогава трепереше, трепереше и сега.
Песента свърши, но те останаха прегърнати, докато почна нова. Дъхът му изгаряше тила й и Аманда го чу да издиша, като че си отдъхва. Лицето му се доближи още повече, а тя отпусна назад глава в подчинение, очаквайки песента да продължи вечно.
Устните му докоснаха първо тила й, после леко допряха бузата и макар да чуваше предупредителния зов, тя се устреми към нежния допир.
Сетне се целунаха, в началото колебливо, после все по-страстно, сякаш искаха да наваксат времето на раздялата, продължила цял живот. Аманда почувства ръцете му върху себе си, навсякъде, а когато най-после се разделиха, усещаше само колко дълго е жадувала за това. Жадувала за него. Погледна Досън през спуснатите си клепачи, желаейки го повече от всеки друг, желаейки го изцяло, тук и сега. Усещаше и неговото желание и с движение, което бе сякаш предначертано, тя го целуна пак и го поведе към спалнята.
13
Денят беше скапан. Започна скапано, следобедът и вечерта бяха скапани, даже и времето беше скапано. Аби се чувстваше така, сякаш умира. Валеше от часове, водата се просмука през ризата му, а той, колкото и да се мъчеше, не успя да спре вълните тръпки и пот, които го връхлитаха една през друга.
Сигурен беше, че и Тед не е по-добре. Когато излезе от болницата, едва се добра до колата, без да падне. Това не му попречи да подкара направо към задната стаичка на бараката си, където държеше всичките си оръжия. Натовариха камиона и потеглиха към дома на Тък.
Само че имаше един проблем — там нямаше никого. Отпред стояха паркирани две коли, но от собствениците им нямаше и следа. Аби знаеше, че Досън и мадамата ще се върнат. Налагаше им се, тъй като колите им бяха тук, затова се разделиха с Тед и зачакаха.
Чакаха. И чакаха.
Чакали бяха поне два часа, преди да почне да вали. Още един час в дъжда и започна да ги тресе. Всеки път, щом потрепереше, Аби подбелваше очи от болката в корема. За бога, имаше чувството, че умира. Помъчи се да мисли за Канди, за да минава времето, но това само го накара да се зачуди дали този тип ще се появи тук пак тази вечер. Мисълта го вбеси, което го разтрепери още повече, и се започна отново. Чудеше се къде, по дяволите, се беше запилял Досън и какво въобще правеше самият той тук. Даже не беше сигурен дали вярва на Тед за Досън, всъщност бе убеден, че не вярва, но като видя изражението на лицето на брат си, реши да си затваря устата. И за пръв път в живота си се уплаши малко от онова, което би направил Тед, ако отидеше и му заявеше, че ще се прибират.