Междувременно Канди и онзи тип сигурно вече бяха в бара. Хилят се един на друг, разменят онези особени усмивки. Само като си го представи, и пулсът му заподскача от яд. Болката го прониза и за секунда си помисли, че този път няма да се размине. Ще убие онзи тип. Кълнеше се в Бога. Още щом го зърне пак, ще го убие, а после ще разбере дали Канди е схванала правилата. Най-напред трябваше да разчисти тази семейна работа, а Тед да е наоколо, за да му помага. За бога, та той не бе в състояние да се справи сам.
Мина още час и слънцето се сниши към хоризонта. Тед чувстваше, че е готов да се раздрайфа. Щом мръднеше, главата му се пръскаше, а ръката вече така го сърбеше под гипса, че му идеше да разпори проклетото нещо. Не можеше да диша през подутия си нос и искаше само Досън да се появи, да приключи тази работа веднъж завинаги.
Не го интересуваше дали госпожа „организаторката“ щеше да е с него. Вчера свидетелите го притесняваха, но днес не. Ще скрие и нейното тяло и толкоз. Хората ще си помислят, че двамата са избягали заедно.
Но къде, по дяволите, беше Досън? Къде се беше затрил цял-целеничък ден? И то в този дъжд? Изобщо не беше предвидил това. Отсреща Аби изглеждаше така, като че умира. Момчето беше зелено, но Тед не можеше да свърши работата сам. И то докато мозъкът му пулсира здраво в черепа му. Едва дишаше от болка, за бога, мръднеше ли, така му се завиваше свят, че трябваше да се хване за нещо, за да не се строполи.
Когато падна мрак и мъглата се спусна, Тед продължи да си повтаря, че те ще се върнат ей сега, но му ставаше все по-трудно да вярва в това. Не беше хапвал от предния ден и световъртежът се засилваше.
В десет часа все още нямаше и следа от тях. Сетне стана единайсет. После полунощ и звездите между облаците образуваха мъждукащо покривало над тях.
Беше схванат и замръзнал, а и гаденето пак започна. Тед се разтрепери неудържимо, неспособен да се стопли.
Един часът и още нищо. В два Аби най-накрая дойде, залитайки, едва държащ се на краката си. По това време и Тед беше разбрал, че тази нощ онези няма да се върнат, и двамата се заклатушкаха към пикапа. Не помнеше почти нищо от пътуването до дома, нито пък как двамата с Аби се бяха залепили един до друг, докато се катереха по алеята. Спомняше си само яростта, която изпита, когато се срина на леглото, а после всичко потъна в мрак.
14
На Аманда й бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае къде се намира, когато отвори очи в неделя сутринта. Изведнъж споменът от вечерта бликна като вълна. Отвън долиташе песен на птици, а от процепа между пердетата струеше слънчева светлина. Обърна се предпазливо и видя, че мястото до нея е празно. Прониза я отчаяние, бързо заменено от объркване.
Седна, загърна се с чаршафа и погледна към банята, питайки се къде може да е Досън. Дрехите му също липсваха и тя спусна крака на пода, уви чаршафа по-плътно и се запъти към вратата на спалнята. Надникна навън и го видя да седи на стъпалата на верандата. Върна се в спалнята, облече се набързо и влезе в банята. Прокара няколко пъти четката през косата си и тръгна навън. Имаше нужда да говори с него, а и той със сигурност искаше същото.
Чул изскърцването на вратата зад себе си, Досън се обърна и се усмихна. Наболата брада му придаваше леко пиратски вид.
— Заповядай — посочи той мястото до себе си. Подаде й чаша от стиропор, докато крепеше друга между коленете си. — Помислих се, че може да имаш нужда от кафе.
— Откъде го взе? — попита Аманда.
— От магазинчето надолу по пътя. Доколкото разбрах, това е единственото място във Вандъмиър, където правят кафе. Може да не е толкова хубаво като онова, което пи в петък сутринта.
Той проследи как тя поема чашата и сяда до него.
— Добре ли спа?
— Да. А ти?
— Май не — сви той леко рамене, обърна се и насочи вниманието си отново към цветята. — Дъждът най-после спря.
— Забелязах.
— Ще трябва да измия колата, след като я върна в работилницата на Тък. Мога аз да се обадя на Морган Танър, ако искаш.
— Аз ще му се обадя. Сигурна съм, че бездруго ще се чуем. — Аманда знаеше, че и двамата се опитват да избегнат разговора за очевидното. — Не си добре май.