Той приведе рамене, но не каза нищо.
— Разстроен си — прошепна тя с болка в сърцето.
— Не — отвърна й за нейна изненада. Прегърна я с едната си ръка. Наведе се, целуна я нежно и бавно се отдръпна.
— Виж — започна тя. — За снощи…
— Знаеш ли какво намерих, докато седях тук? — прекъсна я той.
Тя объркано поклати глава.
— Четирилистна детелина. Тук, до стъпалата, малко преди да излезеш. Надничаше от земята право пред очите ми. — Подаде й крехко зелено стръкче, притиснато в къс стара хартия. — Казват, че носи късмет, а аз тъкмо за късмета мислих тази сутрин.
В гласа му Аманда долови тревога и я прониза лошо предчувствие.
— За какво говориш Досън? — попита го тихо.
— За късмет, за духове, съдба.
Думите му с нищо не успокоиха тревогата й и тя го загледа как отпива от кафето. Свали чашата си и се втренчи в далечината.
— Едва не загинах при един инцидент — обади се той накрая. — Не знам. Може би е трябвало да умра. Падането е трябвало да ме убие. Или експлозията. По дяволите, може би е трябвало да умра преди два дни…
Замлъкна, изгубен в мислите си.
— Плашиш ме — каза най-сетне тя.
Досън изправи рамене, завръщайки се при нея.
— Тази пролет на платформата избухна пожар — започна той.
Разказа й всичко — за огъня, превърнал се в ад, как беше паднал във водата, как зърна чернокосия мъж, как непознатият го бе насочил към спасителната жилетка, как се беше появил отново с шушляковото си яке и изчезна пак в товарния кораб. Разказа й всичко, което се беше случило през следващите няколко седмици — за чувството, че го наблюдават, и как бе видял мъжа отново на пристанището за яхти. Накрая й описа срещата си с Тед в петък, включително и необяснимата поява и изчезване на тъмнокосия мъж в гората.
Когато свърши, Аманда усети, че сърцето й препуска от усилието да проумее случилото се.
— Да не искаш да кажеш, че Тед се е опитал да те убие? Че е отишъл в жилището на Тък с пушка, за да те простреля, а ти дори не намери за необходимо да го споменеш вчера?
Досън поклати глава с привидно безразличие.
— Беше приключило. Погрижих се.
— Като остави тялото му в старата ферма и викна Аби ли? — Тя се чу, че надига глас. — Като прибра оръжието му и го изхвърли? Това ли значи да се погрижиш?
— Това е моето семейство — беше прекалено уморен, за да спори. — Така уреждаме нещата.
— Ти не си като тях.
— Винаги съм бил един от тях — възрази той. — Аз съм Коул, не помниш ли? Те идват, бием се, после идват пак. Това правим.
— Какво искаш да кажеш? Че не е свършило?
— Не и за тях.
— Тогава какво ще правиш?
— Същото, както и досега. Всичко възможно да съм далеч от очите им, да не се пречкам на пътя им. Не би трябвало да е толкова трудно. Освен да обърна колата може би и да се отбия на гробището, нямам друга причина да оставам тук.
Внезапна мисъл, неоформена и смътна в началото, започна да се избистря в ума й, мисъл, която я доведе до първите талази на паниката.
— Затова ли не се върнахме снощи? — запита тя. — Защото си мислел, че може да са пред дома на Тък?
— Сигурен съм, че са били там. Но не, не това е причината да останем тук. Вчера изобщо не мислех за тях. Прекарах един чудесен ден с теб.
— И не си им ядосан?
— Не особено.
— Как постигаш това? Просто да изключиш. Дори като знаеш, че са там и те дебнат? — Аманда усети как адреналинът се разлива по тялото й. — Да не те е сполетяла налудничавата мисъл за предопределеност на съдбата, защото си Коул?
— Не — леко поклати глава Досън. — Не мислех за тях, защото мислех за теб. А тъй като ти първа влезе в живота ми, винаги е било така. Не мисля за тях, защото те обичам, а за двете неща място няма.
— Досън… — сведе поглед Аманда.
— Не е необходимо да го казваш.
— Напротив — възрази тя, притисна се към него и устните й срещнаха неговите. Когато се разделиха, думите излязоха естествено като дъха й. — Обичам те, Досън Коул.
— Знам — отвърна той и нежно обгърна кръста й с ръката си. — Аз също те обичам.
Бурята беше изцедила влагата от въздуха, оставяйки след себе си синьо небе и сладък аромат на цветя. От време на време от покрива се отцеждаха капки вода и падаха върху папратта и бръшляна, които заблестяваха на ясната златиста светлина. Досън все още не сваляше ръката си от Аманда, а тя се сгуши в него, наслаждавайки се на уюта на тялото му.