Тя зави детелината и я сложи в джоба си, после станаха и обходиха двора прегърнати. Заобикаляйки дивите цветя — пътеката, по която минаха вчера, беше кална — те свърнаха отзад. Къщата беше издигната върху малка скала, а зад нея се простираше река Бей, широка почти колкото Нюс. Досами водата над плитчините стърчеше сива чапла. Малко по-надолу на един дънер се припичаха купчина костенурки.
Постояха така, поглъщайки пейзажа наоколо, а после заобиколиха обратно към къщата. На верандата Досън я притисна, целуна я отново, а тя отвърна на целувката му, изпълнена със съзнанието за любовта си към него. Когато най-сетне се отделиха един от друг, тя чу далечното иззвъняване на мобилен телефон. Беше нейният и й напомняше за живота, който все още имаше някъде другаде. При звука Аманда наведе глава с нежелание, същото стори и Досън. Челата им се опряха едно в друго, звънът продължаваше и тя стисна очи. Звукът трая сякаш векове, но най-после спря. Аманда отвори очи и го погледна с надеждата той да разбере.
Досън кимна и отвори вратата пред нея. Тя влезе, но усетила, че той няма да я последва, се обърна назад. Преди да тръгне към спалнята, видя, че той сяда отново на стъпалото. Взе чантата си и започна да търси мобилния си телефон, натисна бутона и зачете списъка на пропуснатите обаждания.
Изведнъж я присви стомахът и умът й запрепуска. Тръгна към банята, хвърляйки дрехите си пътьом. Инстинктивно състави списък на нещата, които трябваше да свърши, и на това, което трябваше да каже. Пусна душа и затърси из шкафовете за шампоан и сапун, като за щастие намери и двете. Влезе вътре и се опита да отмие чувството на паника. Избърса се и навлече дрехите си, подсушавайки, доколкото можа, косата си. Внимателно сложи лекия грим, който винаги носеше със себе си.
Бързо мина през спалнята, за да я подреди. Оправи леглото и сложи възглавниците на мястото им. Взе почти празната бутилка вино и изля остатъка в мивката. Пусна бутилката в кофата за отпадъци отдолу, но се подвоуми дали да не я изнесе със себе си, а после реши да я остави там. Взе полупразните чаши от страничните маси. Изплакна ги с вода, избърса ги и ги прибра в шкафа. Скри уликите.
Но телефонните обаждания! Имаше пропуснати телефонни обаждания. Съобщения.
Щеше да се наложи да излъже. Мисълта да каже на Франк къде е била й се струваше напълно неприемлива. Не можеше да понесе мисълта какво ще си помислят децата й. Или майка й. Трябваше да оправи нещата. Трябваше някак да оправи всичко, но иззад тази мисъл надничаше неизменният въпрос „Съзнаваш ли какво стори?“.
Да. Но аз го обичам — отговаряше друг глас.
Застанала в кухнята, омаломощена от чувствата си, тя усети, че ще се разплаче. И може би щеше, но миг след това, като че предугадил покрусата й, Досън влезе в кухнята. Прегърна я и й прошепна, че я обича, и за един момент, колкото и невъзможно да изглеждаше, й се стори, че всичко ще бъде наред.
По пътя към Ориентъл и двамата мълчаха. Усетил тревожността на своята спътница, Досън благоразумно пазеше тишина и здраво стискаше кормилото.
Гърлото на Аманда беше пресъхнало. Нерви, помисли си тя. Само присъствието на Досън до нея я спираше да не избухне в сълзи. Умът й скачаше — спомени, планове, чувства, тревоги, нижеха се едно след друго, истински калейдоскоп, изменящ се с всяко завъртане. Изгубена в мислите си, тя не забелязваше изминатите километри.
Стигнаха Ориентъл малко преди обяд и минаха край яхтеното пристанище. След няколко минути завиха нагоре по алеята. Съдейки по начина, по който Досън се бе привел над кормилото и тревожно оглеждаше редуващите се край пътя дървета, Аманда смътно долови колко е напрегнат. Станал беше предпазлив. Братовчедите му, сети се изведнъж тя, когато колата намали, а по лицето му внезапно се изписа недоумение.
Проследила погледа му, Аманда се обърна натам. Къщата и гаражът изглеждаха съвсем същите. Колите все още бяха паркирани на същото място. Но когато съзря онова, което Досън вече бе забелязал, тя установи, че не чувства почти нищо. Беше знаела през цялото време, че ще се стигне до това.
Досън намали и най-сетне спря. Аманда се усмихна смутено, опитвайки се да го увери, че ще се справи.
— Оставила е три съобщения на гласовата ми поща — сви тя безпомощно рамене.
Досън кимна в знак на потвърждение, че трябва сама да се справи. Тя пое дълбоко въздух, отвори вратата и слезе. За нея не беше никаква изненада, че майка й изглежда така, сякаш беше отделила специално време, за да се облече за случая.