15
Досън наблюдаваше как Аманда върви право към къщата, оставила майка си да я следва, ако реши. Евелин имаше вид на човек, който не знае какво да направи. Явно не беше идвала в жилището на Тък преди. Не беше идеалната дестинация за жена в кремав костюм с панталон и перли на врата, камо ли след дъждовна буря. Разколебана, тя погледна към Досън. Гледаше го втренчено, с безизразно лице, като че ли да реагира на присъствието му би било недостойно за нея.
Накрая се обърна и тръгна след дъщеря си към верандата. Аманда вече седеше в един люлеещ се стол. Досън включи колата на скорост и бавно я подкара към работилницата.
Слезе и се облегна на тезгяха. От тук не виждаше Аманда, нито пък можеше да си представи какво щеше да каже на майка си. Докато оглеждаше работилницата на Тък, нещо се мерна в паметта му, нещо, което Морган Танър бе споменал, когато бяха в кабинета му. Казал беше, че Досън и Аманда ще се сетят кога да прочетат писмата, оставени от Тък за всеки от тях, и изведнъж осъзна, че старецът е искал да прочете своето точно сега. Сигурно е предвиждал как ще се развият събитията.
Бръкна в джоба си и извади плика. Прокара пръсти по името отгоре. Същият треперлив почерк, който беше видял в писмото, което бяха прочели заедно с Аманда. Отвори плика и извади писмото. За разлика от предишното то беше само един лист, изписан отпред и отзад. В тишината на работилницата, която Досън наричаше някога дом, той се съсредоточи върху думите и започна да чете.
„Досън,
Не съм съвсем сигурен как да започна това писмо, освен като ти кажа, че с годините опознах Аманда добре. Бих искал да вярвам, че не се е променила от момента, когато я зърнах за пръв път, но честно казано, не съм сигурен. Тогава вие двамата не говорехте много и като повечето млади хора млъквахте, щом се появя. Нямах нищо против, между другото. Аз бях така с Клара. Не знам дали баща й изобщо ме беше чувал да говоря, докато не се оженихме, но това е друга история.
Искам да кажа, че не знам каква е била, но знам каква е сега, и нека само да отбележа, че знам защо ти не можа да я забравиш. В нея има много доброта, много. Много любов, много търпение, умът й сече и е най-красивото нещо, вървяло по улиците на нашия град, със сигурност. Но мисля, че най-много харесвам добротата й, защото съм живял достатъчно и мога да разпозная такава рядкост.
Навярно не ти казвам нещо, което не знаеш, но през последните няколко години започнах да мисля за нея като за дъщеря. Което значи, че трябва да говоря, както би говорил баща й може би, защото бащите не струват кой знае колко, ако не се тревожат поне малко. Особено за нея. Защото най-вече трябва да разбереш, че Аманда страда, и страда от дълго време. Видях това, когато дойде при мен първия път, и си помислих, че това е само един период, но колкото по-често идваше, толкова по-страдаща изглеждаше. Когато се будех и я гледах как се лута из работилницата, разбирах, че донякъде ти си причината да се чувства така. Беше обсебена от миналото, обсебена от теб. Но повярвай, като казвам, че спомените са странна работа. Понякога са действителни, понякога стават това, което искаме да бъдат, и по свой начин според мен Аманда се опитваше да разбере какво е означавало миналото за нея. Затова нагласих този уикенд така. Предусещах, че да те види отново е единственият начин да намери изход от тъмнината, каквото и да значи това.
Но както казах, тя страда и ако съм научил нещо, то е, че когато човек страда, невинаги вижда нещата така ясно, както би трябвало. Тя е в момент от живота си, когато трябва да вземе някои решения, и тук се явяваш ти. И двамата трябва да помислите какво ще стане после, но ти помни, че на нея й трябва повече време. Може няколко пъти да промени намеренията си. Но когато вземе окончателно решение, трябва и двамата да го приемете. И ако между вас не се получи, разбери, че не можеш повече да гледаш назад. В края на краищата, това ще те унищожи, ще унищожи и нея. Никой от вас не може да продължи да живее в съжаление, защото това ще изсмуче живота от вас, а мисълта за това разбива сърцето ми. В последна сметка, ако съм започнал да гледам на Аманда като на моя дъщеря, на теб гледам като на свой син. И ако имам последно предсмъртно желание, то е да знам, че вие, моите две деца, ще бъдете все пак добре.
Аманда наблюдаваше как майка й проучва изгнилите дъски на верандата, сякаш се страхува да не пропадне между тях. До люлеещия се стол поспря. Очевидно не можеше да реши дали наистина е необходимо да сяда.