— Те те обичат — каза Досън и преглътна бучката в гърлото си.
— Знам. Но не искам да ги поставям в това положение — каза тя, вдигайки парче отронила се от стола боя. — Не искам да ме мразят или да бъдат разочаровани от мен. А Франк… — Тя пое въздух на пресекулки. — Да, той има проблем и да, през цялото време се боря с чувствата си към него. Той не е лош човек и знам, че една част от мен винаги ще го обича. Понякога чувствам, че аз съм причината да е все още жив, доколкото е жив. Но той не е човек, който би се примирил с мисълта, че съм го изоставила заради друг. Повярвай ми, той няма да може да дойде на себе си след такова нещо. Това просто… ще го унищожи, а после какво? Ще пие повече, отколкото сега? Или ще потъне в дълбока депресия, от която няма да може да избяга? Не знам дали мога да му причиня това. — Раменете й увиснаха. — А после, разбира се, се явяваш ти.
Досън почувства какво ще последва.
— Този уикенд беше чудесен, но това не е реалният живот. Приличаше по-скоро на меден месец и след малко вълнението ще утихне. Можем да си повтаряме, че това няма да се случи, можем да си даваме всякакви обещания, но това е неизбежно, а после ти никога няма да ме погледнеш по начина, по който ме гледаш сега. Аз няма да съм жената, за която мечтаеш, нито момичето, което си обичал някога. И ти няма да бъдеш моята отдавна изгубена любов, моето единствено истинско нещо. Ти ще си онова, което децата ми презират, защото си разрушил семейството им, и ще ме виждаш такава, каквато наистина съм. След няколко години аз ще съм просто една жена, наближаваща петдесетте, с три деца, които може да я мразят, а може и да не я мразят, но която може да намрази себе си заради всичко това. А накрая ще я намразиш и ти.
— Не е вярно. — Гласът на Досън беше непоколебим.
Аманда направи всичко възможно, за да покаже смелост.
— Но е така — каза тя. — Медените месеци винаги свършват.
Той се пресегна и сложи ръката си на бедрото й.
— Да бъдем заедно не означава да сме на меден месец. Означава, че сме били истинските ти и аз. Искам сутрин да се будя с тебе до мен, да прекарвам вечерите си, като те гледам отсреща на масата за хранене. Искам да споделям всяка дребна подробност от деня си с теб и да чувам всяка подробност за твоя. Искам да се смея с теб и да заспивам с теб в ръцете си. Защото ти не си просто някой, когото съм обичал тогава. Ти беше моят най-добър приятел, моята по-добра половина и не мога да си представя отново да се откажа от това. — Той замълча, търсейки най-подходящите думи. — Може и да не разбираш, но аз ти дадох най-доброто от себе си, а след като си замина, нищо не беше същото. — Досън почувства, че ръцете му овлажняват. — Знам, че се боиш, аз също се боя. Ако оставим нещата така, ако се престорим, че нищо не се е случило, не съм сигурен дали ще получим нова възможност. — Той се пресегна и махна кичур коса от очите й. — Още сме млади. Имаме време да поправим нещата.
— Вече не сме толкова млади.
— Млади сме — настоя Досън. — Все още разполагаме с остатъка от живота си.
— Знам — прошепна тя. — Затова искам да направиш нещо за мен.
— Всичко.
Тя притисна крайчеца на носа си, мъчейки се да удържи напиращите сълзи.
— Моля те, не ме моли да тръгна с теб, защото ако ме помолиш, аз ще го направя. Не ме моли да кажа на Франк за нас, защото ще направя и това. Моля те, не ме карай да изоставям задълженията си или да разбивам семейството си. — Тя пое въздух и запреглъща като удавник. — Обичам те и ако и ти ме обичаш, не можеш да ме молиш да извърша тези неща. Защото не си вярвам достатъчно, за да ти кажа „не“.
Когато свърши, Досън не каза нищо. Макар и да не искаше да го признае, той беше уверен, че в онова, което бе казала, има истина. Разрушаването на семейството й би променило всичко — то би променило и нея и макар че това го плашеше, си спомни писмото на Тък. Може да й потрябва повече време, беше казал Тък. Или може наистина това да е краят и той ще трябва да продължи.
Не, не беше възможно. Мислеше за всичките години, през които беше мечтал да я види отново. Мислеше за бъдещето, което можеше никога да не преживеят заедно. Не искаше да чака, искаше тя да избере него сега. Но все пак разбираше, че трябва да й даде време, потребност, по-голяма от всичко досега. Въздъхна с надеждата, че така думите ще излязат по-лесно.
— Добре — прошепна накрая.