Тогава Аманда се разплака. Досън се изправи, борейки се с бушуващите в него чувства. Стана и тя, а той я притисна силно, усещайки, че ще припадне в ръцете му. Вдиша аромата на косите й, а в съзнанието му изникна картината със слънчевата светлина, докосваща косите й на излизане от гаража, когато той за пръв път дойде при Тък, естествената грациозност, когато се движеше между дивите цветя във Вандъмиър, безмълвния момент, когато жадуващите им устни се бяха докоснали за пръв път в топлината на една селска къща, за чието съществуване не бе подозирал. Сега това свършваше и Досън сякаш гледаше последните проблясъци на светлина в тъмнината на един безкраен тунел.
Дълго стояха прегърнати на верандата. Аманда слушаше биенето на сърцето му, сигурна, че никога нищо няма да бъде толкова хубаво. Тя копнееше да започне всичко отначало. Този път да го направи както трябва, да остане с него и никога да не го напусне. Бяха предназначени един за друг и си принадлежаха. Време за тях двамата все още имаше. Когато почувства ръцете му в косата си, тя за малко да изрече думите. Но не можа. Вместо това се чу да казва:
— Щастлива съм, че те видях отново, Досън Коул.
Досън усети разкошната мекота на копринената й коса.
— Може би някога ще го направим отново.
— Може би — отвърна тя и изтри влагата от лицето си. — Кой знае? Може би ще се вразумя и ще се появя в Луизиана един ден. Аз и децата ми, искам да кажа.
Той се усмихна насила, а в гърдите му се надигна отчаяна, напразна надежда.
— Ще приготвя вечеря — каза той. — За всички.
Време беше Аманда да тръгва. Когато слязоха от верандата, Досън хвана ръката й и я стисна силно, до болка. Взеха нещата си от шевролета и тръгнаха бавно към колата й. Сетивата му бяха силно изострени — утринното слънце прогаряше тила му, ветрецът бе лек като перо, а листата шумоляха, но нищо от това не изглеждаше реално. Единственото, което знаеше, бе, че всичко е свършило.
Аманда увисна на ръката му. Когато стигнаха колата й, той отвори вратата и се обърна към нея. Целуна я нежно, после прокара устните си по бузата й, проследявайки пътечката на сълзите. Очерта линията на челюстта й, мислейки за думите, които беше написал Тък. Никога нямаше да продължи напред, разбра Досън с внезапна яснота, независимо от молбата на Тък да изчака. Тя беше единствената жена, която беше обичал някога, единствената жена, която искаше да обича.
С видимо усилие Аманда отстъпи назад. После седна зад кормилото, включи двигателя и затвори вратата, накрая вдигна прозореца. Очите му блестяха от сълзи, отразяващи нейните. Тя включи неохотно на задна. Досън се дръпна мълчаливо, а болката, която изпитваше, се изписа на измъченото му лице.
Аманда направи маневрата и колата пое към пътя. Светът се беше замъглил през сълзите й. Когато взе завоя на алеята, тя погледна в огледалото за задно виждане и преглътна хлипането си, гледайки как Досън се смалява зад нея. Не беше помръднал.
Когато колата набра скорост, Аманда се разплака още по-силно. Дърветата я притискаха отвред. Искаше да обърне колата и да се върне при него, да му каже, че има куража да бъде човекът, който иска да бъде. Прошепна името му и макар че нямаше как да я чуе, Досън вдигна ръката си, за да й каже сбогом.
Когато пристигна, майка й седеше на предната веранда. Отпиваше от чашата със студен чай, а от радиото се носеше тиха музика. Аманда мина край нея, без да каже и дума, и се изкачи по стълбата към стаята си. Пусна душа и свали дрехите си. Застана гола пред огледалото, изстискана и изтощена като празен съд.
Почувства ударите на душа като наказание, а когато накрая излезе, извади джинси и семпла памучна блуза, след което прибра останалите си вещи в куфара. Сложи детелината в затварящо се с цип отделение на чантата си. Свали, както обикновено правеше, чаршафите от леглото и ги отнесе в пералното помещение. Постави ги в машината и я пусна, движейки се машинално.
Върна се в стаята си и продължи да попълва списъка с нещата, които трябваше да свърши. Напомни си, че машината за лед в хладилника трябва да се оправи — беше забравила да уреди това, преди да тръгне. Освен това беше време да започне нова кампания за набиране на средства за клиниката. Отлагаше го от доста време, но септември бе близо. Имаше нужда от кетъринг и може би не беше зле да започне да търси дарения за кошниците с подаръци. Лин трябваше да се запише за съботните подготвителни часове и не помнеше дали бяха внесли депозита за пансиона на Джаред. Анет щеше да се върне по-късно през седмицата и вероятно щеше да поиска нещо специално за вечеря.