Досън няма да му избяга, не и този път.
Аби стоеше пред прозореца на дома си, докато Тед се клатушкаше към пикапа си. Много добре знаеше закъде се е запътил, дори да не успее да уцели колата си от първия път. Брат му май имаше големи проблеми с вървенето по права линия.
За разлика от предишната вечер Аби се чувстваше далеч по-добре тази сутрин. Лекарството на ветеринаря май беше започнало да действа, защото не го тресеше, а раната в корема му, макар и чувствителна на допир, вече не беше толкова червена.
Далеч не беше във върховата си форма. Но състоянието на Тед беше друга работа. Последното, което искаше, бе останалите от семейството да го видят на какъв хал е. Вече бе чул да шушукат, че Досън му е дал да се разбере отново, а това не беше добре. Можеше да им мине през ума и те да надигнат глава, а сега най-малко от това имаха нужда.
Някой трябваше да спре това в зародиш. Аби отвори, излезе навън и тръгна към брат си.
17
Досън почисти калта, полепнала по стингрея, върна гюрука на място и реши да се разходи до потока зад къщата на Тък. Температурата на въздуха се бе вдигнала и беше толкова горещо, че дори на барбуните не им се играеше. Водата пред него беше гладка като стъкло. Всичко наоколо бе застинало. В съзнанието му изплуваха последните минути преди раздялата с Аманда.
Едва се удържа да не изтича след нея, докато колата й се отдалечаваше, и да се опита да я накара да промени решението си. Толкова му се искаше да й каже колко много я обича! Вместо това бе стоял като закован, следейки с поглед как тя се отдалечава, съзнавайки дълбоко в сърцето си, че това е последният път, когато я вижда. Защо, за бога, я остави да си тръгне.
Идването му Ориентъл беше грешка. Нищо не го свързваше с това място и беше време да си върви. Знаеше, че стоенето му тук само ще вбеси братовчедите му, а нямаше желание да се разправя с тях. Обърна се и тръгна към колата си. Оставаше му за последен път да спре в града. После щеше да замине. Завинаги.
Аманда нямаше представа от колко време стои в стаята си. Час, два или може би повече. Всеки път, когато погледнеше през прозореца, виждаше как майка й седи на верандата с разтворена в скута книга. Беше покрила храната върху масата, за да я предпази от насекоми. Откакто се беше прибрала, Евелин не отиде нито веднъж да я види как е, а и Аманда не очакваше да го направи. Достатъчно добре се познаваха, за да знаят, че щом е готова, Аманда сама ще слезе.
Франк бе позвънил от голф игрището. Гледаше да е кратък, но по няколкото думи, които размениха Аманда разбра, че е пил. Цели десет години вече — тя разпознаваше мигновено признаците. Той едва ли схвана нежеланието й да говори. И не защото беше пил, а защото въпреки кошмарното начало на играта, от един момент нататък най-неочаквано му беше потръгнало. За първи път Аманда се радва, че той пие. Знаеше, че когато се прибере вкъщи, ще е толкова изморен, че ще е дълбоко заспал, когато тя се върне. Последното, за което можеше да мисли сега, беше секс. Само не и тази вечер.
Не, не беше готова да слезе при майка си. Стана от леглото и отиде в банята. Отвори шкафчето с лекарства и порови известно време вътре, докато откри шишенце с визин. Капна по малко в очите си. Резултатът не беше кой знае какъв, но пък и това не я вълнуваше точно сега. Така или иначе Франк нямаше да забележи.
Ако беше тук, Досън щеше да забележи. А и тя би искала да изглежда добре.
Отново се замисли за него. Истината бе, че не беше спирала да мисли за него, откакто влезе в къщата, но се стараеше да овладее чувствата си. Погледът й попадна върху багажа, който беше приготвила, където беше и дамската й чанта — от нея стърчеше бял плик. Извади го и като видя името си написано отгоре с разкривения треперлив почерк на Тък, реши да го отвори. Имаше усещането, че както и преди, Тък има отговори на нейните въпроси.
„Скъпа Аманда,
В момента, в който четеш тези редове, вероятно ще си изправена пред най-трудния избор в живота си. Със сигурност ще имаш чувството, че целият ти свят се разпада.
Може би се питаш откъде знам. Вероятно защото през последните няколко години те опознах. Винаги съм се тревожил за теб, но целта на това писмо е друга. Не мога да ти кажа какво да правиш и се съмнявам, че има нещо, което да те посъветвам, за да се почувстваш по-добре. Просто искам да ти разкажа една история. Тя е за мен и Клара, но не си я чувала досега, защото така и не намерих подходящ случай да я споделя с теб. Срамувах се, а и се боях, че ще спреш да идваш, защото ще решиш, че те лъжа.