— Всеки на вашето място би направил същото.
— Възможно е — мръдна тя рамене. После направи стъпка към него. — Парите, които изпращаше, свършиха работа. Много ми помогнаха, но нямам нужда вече от тях. Така че престани да пращаш.
— Исках само…
— Разбирам какво си искал — прекъсна го тя. — Всичките пари на света няма да ми върнат Дейвид, нито ще компенсират загубата ми. Нито ще върнат на моите деца бащата, когото така и не успяха да опознаят.
— Знам.
— Парите не могат да купят и прошка.
Досън усети как раменете му сякаш увиснаха под тежестта на думите й.
— Трябва да вървя — рече той и се извърна.
— Сигурно. Преди това обаче има още нещо, което е добре да знаеш.
Тя настойчиво потърси погледа му.
— Много добре знам, че случилото се е било нещастен случай. Знам го открай време. Давам си сметка също, че си готов на всичко, само и само да промениш миналото. Признавам, че бях изплашена и самотна, когато ти се появи на прага ми, но никога не съм си и помисляла, че в действията ти е имало зъл умисъл. Това просто е едно от онези ужасни неща, които понякога се случват, и когато ти дойде, аз си го изкарах на теб. — Тя замълча за кратко, сякаш му даваше време да обмисли казаното. Когато продължи, гласът й беше почти любезен. — Сега съм добре, децата ми — също. Оцеляхме. Добре сме.
Когато Досън се извърна с лице към нея, тя само довърши:
— Дойдох специално да ти кажа, че нямаш нужда от прошката ми повече. Разбирам също, че не в това е проблемът. Не е ставало дума за мен или за семейството ми, а за теб. Винаги проблемът е бил в теб самия. Беше обсебен от тази грешка твърде много време и ако беше мой син, щях да ти кажа, че е време да престанеш да се държиш като удавник за това чувство за вина. Така че продължавай нататък, Досън, направи го заради мен.
Известно време тя го гледа втренчено, за да се увери, че е схванал идеята й, и едва тогава се отдалечи. Той стоя като вцепенен, следейки как фигурата й се отдалечава между надгробните камъни, докато накрая съвсем се изгуби.
18
Аманда караше машинално, без да забелязва по пътя множеството коли на хората, прекарали почивните дни извън града. Отстрани и отпред се нижеха минивани и каравани, някои от които влачеха след себе си лодки.
Не можеше да си представи как ще се прибере у дома и ще се прави, че изминалите няколко дни не са съществували. Ясно беше, че не може да сподели с никого, но колкото и странно да бе, не изпитваше никакво чувство на вина. Чувстваше единствено съжаление, че нещата са се стекли точно така. Можеше да бъде и малко по-иначе. Ако знаеше, че всичко щеше да приключи по този начин, още първата вечер щеше да направи така, че да прекара повече време с Досън, и нямаше да си тръгне, когато усети, че той се кани да я целуне. Щеше да се срещне с него още в петък вечер, все едно колко лъжи щеше да се наложи да измисли, и щеше да направи всичко възможно, за да прекара целия неделен ден в прегръдките му. Ако се беше отдала на чувствата си по-рано, вероятно и нощта в събота щеше да има по-различен край. Бариерите, спуснати с брачния й обет, щяха да се вдигнат. Те така или иначе бяха почти вдигнати. Докато танцуваха в дневната, тя мислеше единствено за това, че мечтае да прави любов с него. Беше убедена, че това ще се случи. Желаеше го така, както го бе желала в младежките си години.
Вярваше, че щом се озоват в спалнята, ще е в състояние, макар и само за една нощ, да забрави напълно за живота си в Дърам, все едно никога не е съществувал. Докато Досън я събличаше и я носеше към леглото, си мислеше, че може да загърби факта, че е омъжена. Ала колкото и да й се искаше да е друг човек през тази нощ — свободна от отговорности и обещания, колкото и да желаеше Досън, знаеше, че всеки момент ще прекрачи граница, след която връщане назад няма да има. Въпреки настойчивостта на ласките му и усещането на тялото му до нейното, тя не можа да се отпусне и да преживее мига.
Досън не се разсърди и я държа в прегръдките си. Само пръстите му милваха от време на време косите й. Целуваше лицето й и шепнеше успокоителни слова. Това нямало толкова голямо значение, нищо не можело да промени чувствата му към нея.
Останаха така, докато първите лъчи на слънцето се показаха на хоризонта. Скоро след това умората надделя и тя заспа, сгушена в ръцете му. Когато отвори очи на следващата сутрин, първата й мисъл бе да докосне Досън. Него обаче го нямаше вече до нея.