Изминалите четири дни го караха да се чувства физически и психически изтощен. Колкото и да се стараеше, не можеше да си представи бъдещето си. Денят утре, а и тези след него му се струваха без всякакъв смисъл и цел. До този момент животът му се движеше по особен начин, воден от особени мотиви, а сега тези мотиви вече ги нямаше. Аманда, а и Мерилин Бонър го бяха освободили. Тък беше мъртъв. Какво да прави от тук нататък? Да продължи ли така, както е било досега? Да се върне ли на същата работа? Или да се огледа за нова? Стрелките на компаса му бяха загубили опорните си точки.
Знаеше, че трудно ще намери отговорите тук. Изправи се и бавно пое към фоайето на хотела. Полетът му беше рано сутринта в понеделник, трябваше да стане много преди зазоряване, за да остави наетата кола и да влезе в летището навреме. Ако нямаше закъснение, щеше да е в Ню Орлиънс преди обяд, а оттам и у дома.
Качи се в стаята си и се просна на леглото така, както си беше облечен, самотен както винаги досега, потънал в спомена за докосването на устните на Аманда. Може би ще й трябва време, пишеше Тък в писмото си. Последната му мисъл, преди да потъне в неспокойния си сън, бе, че има надежда Тък да се окаже прав.
Джаред спря на светофара и хвърли поглед към баща си в отражението на огледалото за задно виждане. Дали пък не се опитва да се спиртоса, запита се момчето. Когато преди няколко минути стигна в клуба, завари Франк да се подпира с блуждаещ поглед на една от колоните пред входа. Дъхът от устата му бе в състояние да запали скарата в задния им двор. Вероятно това бе причината и да не говори. Сигурно си мислеше, че така ще успее да скрие колко е пиян.
Момчето беше свикнало вече с тези неща. Проблемът на баща му не толкова го дразнеше, колкото го натъжаваше. Обикновено майка му се затваряше в себе си — стараеше се да се държи нормално, докато мъжът й се олюляваше мъртвопиян из къщата. Не си заслужаваше да се ядосва, но Джаред знаеше, че дълбоко в себе си тя ври от гняв. Правеше усилия да запази приличен тон, но щом баща му седнеше в някоя от стаите, тя ставаше и отиваше в друга, сякаш нямаше нищо по-естествено от това.
Тази вечер щеше да е грозна картинка, но щеше да остави Лин да се оправя, стига тя да се прибере, преди баща му да заспи. Джаред вече беше звънял на Мелъди и се разбраха да отидат да плуват у един приятел.
Най-сетне светофарът светна зелено и зает с мислите си за Мелъди по бикини, Джаред натисна педала на газта, без да види, че друга кола вече се носи по улицата от едната му страна.
Колата се вряза с трясък в неговата и стъкла и парчета се разлетяха във всички посоки. Част от рамката на вратата се изкриви навътре и го притисна в мига, в който предпазната възглавница се изду с пукот. Цялото му тяло подскочи, но коланите здраво го държаха за седалката, главата му се люшна при завъртането на колата. Умирам, мина през ума на момчето, докато се бореше за глътка въздух.
Когато най-сетне колата спря да се движи след удара, мина време, докато Джаред разбере, че може да диша. Гърдите го боляха, едва мърдаше главата си и си мислеше, че ще се задуши от силната миризма, отделила се при раздуването на въздушната възглавница.
Направи опит да се раздвижи, но пронизващата болка в гърдите го спря. Хлътналата към него рамка на вратата и изкривеният волан не му позволяваха да мръдне и той потърси с поглед начин да се измъкне. Приплъзна се бавно встрани и натискът върху тялото му мигновено намаля.
Виждаше от мястото си как колите наоколо са спрели, хора излизаха навън, някои търсеха вече помощ по мобилните си телефони. През дупките в предното стъкло се виждаше как предният капак на колата се е вдигнал като палатка.
Някак отдалеч до слуха му стигаха гласовете на хора, които му казваха да не се движи. В този миг се сети за баща си и с периферното си зрение забеляза, че лицето му е покрито с кръв. Едва тогава изкрещя.
Аманда имаше още един час път до Дърам, когато мобилният й телефон иззвъня. Тя протегна ръка към седалката до себе си, където беше оставила чантата си, и известно време порови, докато го открие.
Докато слушаше треперливия разказ на Джаред за случилото се, усети как се вледенява и постепенно се парализира. Успя да схване от разкъсаните изречения, че линейката вече е дошла, защото Франк е целият в кръв. Той самият бил добре, но хората настоявали да се качи в линейката с Франк. Щели да ги закарат в Университетската болница на „Дюк“.
Аманда стискаше телефона. За първи път след смъртта на Беа усети как в дъното на стомаха й се свива топка страх. Истински срах, който ти пречи да чувстваш и да мислиш за каквото и да било друго.