Защото причината Джаред да е тук беше Франк. Ако не се беше напил, синът й щеше да си остане вкъщи или да е навън с някое момиче или с приятел. Щеше да е далеч от проклетото кръстовище и нямаше да лежи сега в болница. Беше отишъл да помогне на баща си. Той беше човекът с чувство за отговорност.
Докато Франк…
Не можеше да търпи гласа му, не искаше да го вижда. Едва се сдържаше да не се разкрещи срещу него.
А и стрелките на часовника на стената се местеха едва-едва.
След време, сторило й се цяла вечност, тя чу, че вратата към отделенията се отвори, и видя лекар с дрехи от операционна, който приближи сестрата зад бюрото, а тя посочи в тяхна посока. Аманда застина на място и изчака лекарят да приближи. Опита се да разгадае по изражението на лицето му какво ще каже. Но напразно.
Тя се изправи и Франк я последва.
— Аз съм доктор Милс — рече човекът и им даде знак да го последват към вратата, която водеше към съседен коридор. Щом тя се затвори зад тях, човекът спря. Въпреки посребрената му коса Аманда видя, че всъщност е по-млад от нея.
Вероятно щеше да има нужда от повече от един разговор, за да осъзнае цялостната картина, но засега разбра следното: въпреки първоначалното си усещане Джаред е пострадал тежко от извилата се навътре ударена врата. При прегледа лекарят от спешното чул посттравматичен шум на сърцето и го приели, за да го следят известно време. Много скоро състоянието на Джаред се влошило. Човекът спомена и нещо за цианоза, за това, че се наложило да сложат венозен пейсмейкър, но за съжаление, сърцето прогресивно губело капацитета си. Лекарят предполагаше, че трикуспидалната клапа е разкъсана, и има нужда да бъде сменена. Джаред вече бил с байпас, но имали нужда от подписите им, за да предприемат сърдечна операция. В противен случай момчето било обречено, не скри лекарят.
Джаред ще умре.
Аманда потърси опора в стената до себе си, докато лекарят местеше неспокойно поглед от нея към Франк.
— Нуждаем се от писменото ви съгласие — продължи доктор Милс.
В този момент Аманда се сети, че той най-вероятно е подушил миризмата на алкохол, която струи от Франк. Искрено намрази съпруга си в този момент. Тръгна като насън и старателно и решително написа името си. Сякаш ръката не беше нейна.
Доктор Милс ги поведе към друга част на болницата и ги остави в празна стая, където можеха да чакат. Аманда имаше усещането, че мозъкът й е като вкочанен.
Джаред трябва да бъде опериран, иначе ще умре.
Не беше възможно. Джаред е само на деветнайсет. Целият живот е пред него.
Тя затвори очи и се строполи в най-близкия стол в безуспешни усилия да проумее събитията. Целият й свят се сгромоляса.
Точно днес последното, което искаше Канди, беше това.
Младият мъж в края на бара — Алан, Алви, или както му беше името, се канеше да я покани на среща. Най-лошото бе, че тази вечер бизнесът беше много слаб и тя едва щеше да събере пари, за да напълни резервоара на колата.
— Ей, Канди? — Пак онзи от края на бара. Беше се навел като просещо кученце. — Може ли още една бира?
Тя побърза да се усмихне насила, отвори поредната бутилка и тръгна да му я занесе. Тъкмо стигна до мястото му и той отвори уста да зададе своя въпрос, когато фаровете на нечия кола блеснаха през входа. Очевидно някой паркираше пред самата врата.
Известно време никой не влезе и Канди въздъхна с облекчение.
— Канди? — върна я гласът на младия мъж към действителността. Той отметна кичура, спуснал се над челото му.
— Извинявай, кажи?
— Попитах те как си, как мина денят ти?
— Прелест! — въздъхна тя. — Направо нямам думи.
Франк седеше и се полюляваше на стола срещу нея с блуждаещ поглед. Аманда правеше всичко възможно да се прави, че той не съществува. Много трудно й беше да се концентрира — единствената й мисъл бе Джаред. В съзнанието й се нижеха един след друг спомени с него. Колко мъничък й се виждаше през първата седмица след раждането си. Помнеше как вчесваше косата му и слагаше обяда в кутията му с картинка от „Джурасик парк“ на капака в първия ден, когато тръгна на детска градина. Колко притеснени бяха всички преди първата му танцова забава в училище. Как въпреки постоянните й напомняния пиеше прясно мляко направо от кутията. Звуците на болницата и на живота в нея я връщаха от време на време към реалността. Тогава ужасът от това, което може би го чакаше, я стисваше за гърлото.