Преди да си тръгне, лекарят ги беше предупредил, че е възможно операцията да продължи часове, дори и след полунощ, а на нея много й се искаше някой да й каже какво става междувременно. Имаше толкова неща, които не разбираше. Най-голямото й желание бе някой да я прегърне и да й обещае, че малкото й момче, което вече беше голям мъж, ще оздравее.
Аби стоеше в спалнята на Канди със здраво стиснати устни.
Гардеробът й беше празен. Чекмеджетата — също. Липсваше и козметиката й от банята.
Нищо чудно, че не му бе вдигала телефона по-рано през деня — събирала си е багажа. И защо, когато най-сетне вдигна, не му спомена за проклетия си план да напусне града?
Само че никой не изоставя Аби Коул. Никой.
Дали пък не е заради новото й гадже? Може би планират да избягат заедно?
Мисълта за подобно нещо беше достатъчна, за да го накара да излети от къщата. Заобиколи ниската сграда и тръгна към пикапа. Трябваше час по-скоро да отиде в „Тайдуотър“.
20
Досън пътуваше в непрогледен мрак. Отдавна не беше карал в такава тъмнина — никаква луна, единствено безкрайна тъмнина, пронизвана тук-там от слабото проблясване на звездите над него.
Вече наближаваше Ориентъл, но не можеше да се отърве от усещането, че прави грешка с това връщане назад. Трябваше да мине през града, за да стигне до дома на Тък, а знаеше, че братовчедите му може да са зад всеки ъгъл.
Право пред него отвъд завоя, променил живота му завинаги, Досън видя над дърветата заревото на лампите на града. Ако искаше да се откаже, сега беше моментът.
Неусетно вдигна крак от педала на газта и щом колата бавно намали, усети, че го наблюдават.
Аби стискаше здраво волана на пикапа, докато гумите свиреха по улиците на града. Направи рязък завой и навлезе в паркинга на бара. Наби спирачки и още преди колата да спре напълно, той вече беше на земята. Очевидно предусетил задаващия се бой, за първи път след като потроши стингрея, Тед показа признаци на оживление и последва брат си.
Аби не можеше да се примири с мисълта, че Канди го е лъгала. Очевидно бе планирала от известно време малкото си бягство, като се беше надявала той да не се усети. Време беше да й даде да разбере кой определя правилата тук. Разбра ли, сладурче?
Докато крачеше енергично към входа, забеляза, че мустангът й липсва на паркинга, което означаваше, че е паркирала някъде другаде. Пред дома на някой тип и кой знае колко време двамата са се подигравали зад гърба му. Почти чуваше смеха на момичето и това го вбеси толкова, че извади пистолета си.
Нямаше да я гръмне веднага. Първо тя щеше да разбере съвсем точно кой диктува тук.
Тед до него бе изненадващо стабилен, дори развълнуван. Тиха музика долиташе от джубокса вътре, а неоновата светлина, опасваща името на заведението, осветяваше лицата им в червено.
Аби кимна на брат си, преди да вдигне крак, за да ритне вратата.
Досън забави скоростта и колата вече направо пълзеше, усещаше как нервите му са напрегнати до краен предел. В далечината ясно виждаше светлините на Ориентъл. Връхлетя го чувство за „дежавю“, сякаш вече знаеше какво предстои, но дори да искаше, беше безсилен да спре.
Наведе се над волана. Ако присвиеше очи, щеше да различи очертанията на магазинчето, покрай което бе минал сутринта по време на кроса. Осветен от прожектори, върхът на Първа баптистка църква се извисяваше над градския бизнес център. Халогенните улични лампи хвърляха неестествена светлина върху макадамената настилка и очертавайки пътя към дома на Тък, сякаш намекваха, че той все пак няма да успее да стигне дотам. Звездите, които доскоро виждаше, вече бяха изчезнали, а небето над града му се видя неестествено черно. Вдясно право пред него, в самия център на завоя, се виждаха очертанията на ниска сграда, издигната на мястото на групата дървета. Досън огледа местността в очакване на… нещо. Почти веднага бе възнаграден с едва доловимо раздвижване пред прозореца на колата.
Силуетът стоеше на границата между тъмнината и лъча на предния фар. Тъмнокосият.
Видението.
Случи се толкова бързо, че Алан дори не разбра какво става.
Както си говореше с Канди — или поне се опитваше да завърже разговор — и тя идваше да му донесе следващата бира, вратата на бара се отвори с такъв трясък, сякаш щеше да изскочи от пантите.