Той не бе успял да мигне и Канди вече реагира. По лицето й пробягна сянка и очевидно разпознала новите посетители, пусна бутилката, като успя да промълви само:
— Мамка му!
Шишето се разби на пода на хиляди парченца, а Канди, пищейки, вече тичаше с всички сили в обратна посока.
Откъм гърба на Алан се разнесе силен рев, който отекна в помещението:
— Коя, по дяволите, си мислиш, че си?
Алан се сви, сякаш да се предпази от нещо, което не виждаше, и забеляза, че момичето тича към офиса зад бара. Чудесно знаеше, че от съображения за сигурност вратата на този офис е от подсилена стомана и с яки болтове.
С ужас проследи как Аби, който също знаеше къде се опитва да се скрие Канди, се спуска след русата й опашка.
— А, не! — ревеше онзи. — Да не си посмяла!
Момичето хвърли ужасен поглед през рамо, улови вратата и успя да се провре през процепа.
Затръшна я в мига, в който Аби опря длан на барплота и се прехвърли от другата му страна. Чаши и бутилки по пътя му се разхвърчаха във всички посоки. Единият му крак закачи касата и тя се стовари шумно на земята.
Той все пак запази равновесие.
Скочи на пода с леко олюляване, но забърса с рамо рафтовете под огледалото и бутилките по тях се изтърколиха като кегли за боулинг.
Вече нищо не можеше да го спре. Бързо се съвзе и с един скок се озова пред вратата на офиса. Алан проследи и регистрира всичките му движения с нереалистична педантичност. Едва сега осъзна обаче какво всъщност се случва и го обзе луда паника.
Това не е филм.
Аби думкаше по вратата и се опитваше да я избие с рамо.
— Отвори проклетата врата! — ехтеше грубият му глас на вбесено животно.
Случва се наистина.
Чуваше истеричните писъци на Канди откъм заключения офис.
Божичко…
Мъжете около билярдната маса в дъното на бара се стрелнаха презглава към аварийния изход, изпускайки щеките си по пътя. Тъкмо звукът от съприкосновението им със земята сепна Алан и сърцето му подскочи в гърдите, събуждайки първичния инстинкт за самосъхранение.
Трябваше да се разкара оттук.
И то час по-скоро!
Скочи от стола, сякаш някой го убоде с шиш за лед, олюля се от рязкото движение и потърси опора в барплота. Погледът му потърси входа и през зейналата му врата зърна примамливата лента на пътя отвън.
Сега думкането на Аби и крясъците му, че ще пречука Канди, ако не отвори, останаха на заден план. Едва забелязваше дори преобърнатите маси и столове. Мислеше единствено как да се добере до спасителната врата и час по-скоро да изчезне от „Тайдуотър“.
Чу как подметките на маратонките му скърцат по бетонната настилка, но отворът на вратата беше все така далеч. Също като една от онези магически врати в лунапарковете…
— Остави ме на мира! — стигна до него писъкът на Канди.
Не видя Тед, нито стола, който бе вдигнал, докато не усети, че го шибва в краката, и се просна по лице на земята. Опита се безуспешно да се задържи на крака и заби чело в твърдия под. Бяла светлина проблесна пред очите му и той за миг загуби съзнание.
Много бавно предметите започнаха отново да добиват очертания.
Докато се мъчеше да освободи краката си от стола, усети в устата си вкус на кръв и се опита да вдигне глава. Нечия твърда подметка бе притиснала лицето му, като токът направо се бе врязал в челюстта му.
Лудият Тед Коул бе надвесен над него с насочен към главата му пистолет и развеселено лице.
— Ти къде си мислиш, че отиваш?
Досън спря встрани от пътя. Докато излизаше от колата, очакваше фигурата на човека да изчезне, но тъмнокосият не помръдваше от мястото си сред високата трева. Не беше далеч, на около петдесетина метра, съвсем достатъчно, за да различи шушляковото яке, леко издуто от нощния бриз. Въпреки високата трева, ако изтичаше, Досън щеше да стигне непознатия за не повече от десет секунди.
Знаеше, че не си въобразява. Чувстваше го. Така ясно, както долавяше ударите на сърцето си. Без да откъсва поглед от силуета пред себе си, Досън протегна ръка през прозореца и изключи мотора на колата и светлините на фаровете. Бялата фланелка под якето на мъжа се открояваше в мрака. Лицето му обаче, както обикновено, бе в сянка и Досън не можеше да различи чертите му.
Той слезе от пътя и тръгна бавно по чакълената настилка на банкета. Онзи не помръдваше.