Без да сваля очи от човека отпред, Досън тръгна бавно към него. Направи пет стъпки. После десет. Петнайсет. През деня нямаше начин да не види лицето му. Мракът пречеше да различи дори очертанията му.
Крачеше уверено, докато приближи достатъчно, та с един скок да се озове до него.
Продължаваше да го следи с поглед и тъкмо се питаше дали да не ускори крачка, когато онзи отстъпи крачка назад.
Досън спря. Онзи — също.
Следващата крачка напред доведе до следваща стъпка назад отсреща. Две бързи крачки напред и като в огледало последваха две крачки назад.
Забравяйки всяка предпазливост, Досън се затича. Тъмнокосият се извърна и също побягна. Досън ускори темпото, но разстоянието между двамата не се скъси, а шушляковата материя на якето вече се вееше.
Досън затича още по-бързо и в този момент непознатият смени посоката, поемайки успоредно на пътя. Досън го следваше по петите. Движеха се по посока на ниската квадратна сграда на върха на завоя към Ориентъл.
Завоят…
Мъжът не увеличаваше скоростта, но и не сменяше вече посоката. За първи път Досън изпита усещането, че този човек има някаква цел и просто го води към нея. Имаше нещо абсурдно в цялата работа, но съсредоточен в преследването, той нямаше време да го обмисли.
Подметката на Тед притискаше здраво лицето на Алан до бетона на пода. Ушите му бяха като премазани, а ръбовете на тока сигурно бяха разранили вече лицето му. Дулото на насочения към него пистолет му се стори огромно и му пречеше да вижда всички предмети наоколо. Внезапно Алан усети слабост в стомаха. Ще умра, мина светкавично през ума му.
— Нали го виждаш това тук? — размаха леко оръжието Тед, без да го изпуска от мушка. — И да те пусна, няма да се опитваш да се измъкнеш, нали?
Алан се опита да преглътне, но гърлото му беше пресъхнало и нищо не се получи.
— Не — чу се той да изграчва.
Тед премести още малко тежестта на тялото си върху крака, който притискаше главата му и Алан изскимтя. И двете му уши горяха, притиснати сякаш от покрити с шкурка дискове. Все пак успя да извие очи към Тед и докато го молеше за милост, забеляза, че свободната от оръжие ръка е в гипс, а лицето му е подуто и насинено. Какво ли го беше сполетяло?
Алан се опита да измъкне крака си от стола и бавно се надигна въпреки силната болка в коляното. Вратата зееше отворена на не повече от половин метър.
— Не си го и помисляй — изрева Тед и тръгна към бара. — Чу ли?
Куцукайки, Алан го последва. Аби продължаваше да стои пред вратата на офиса, ругаеше и се опитваше да отвори, налитайки отгоре й. По едно време изви глава и втренчи безумен поглед към Алан, чиито вътрешности се свиха за пореден път.
— Държа тук гаджето ти! — кресна Аби.
— Не ми е гадже — изписка истерично Канди. — Повиках полиция!
Аби вече беше тръгнал към Алан, но той не можеше да мръдне поради близостта на Тед, който не сваляше пистолета от главата му.
— Мислехте си, че ще се изнижете, така ли? — попита Аби.
Алан отвори уста да каже нещо, но страхът го бе парализирал напълно.
Аби се наведе и вдигна една от изпуснатите щеки за билярд. Намести я в дланта си, все едно държи бухалка, и продължи напред очевидно полудял и загубил всякакъв контрол.
Господи, не, моля те, Господи…
— Мислехте си, че няма да разбера ли? Че не знам какво сте намислили? Видях ви още в петък вечерта!
На няколко стъпки от него Алан стоеше вцепенен, неспособен да се помести, само очите му следяха вдигнатата във въздуха дървена пръчка. Тед отстъпи, за да освободи пътя.
Божичко…
— Не знам за какво говориш — със стиснато гърло успя да промълви Алан.
— У вас ли остави колата си? — попита Аби. — Там ли е?
— Ама… аз…
Аби пристъпи, размахвайки щеката, и преди Алан да успее да отговори, пръчката се разби в черепа му. Всичко пред очите му избухна в ослепителна светлина и после потъна в мрак.
Строполи се на земята. Аби замахна отново с щеката и посъвзел се, Алан се опита да вдигне ръка, за да се предпази. С ужас чу ужасяващия звук от чупенето на кост. Само миг по-късно подкованият ботуш на Аби стъпи върху лицето му. Тед вече го риташе в бъбреците и с всеки удар в главата на Алан избухваше агонизираща болка.
Той започна да пищи — ударите валяха един след друг.
Тичайки през високата трева, те бяха съвсем близо до ниската грозна сграда. Досън видя паркирани отпред няколко коли и пикапи и за първи път забеляза мътната червена светлина над входа. Постепенно се насочиха натам.