Междувременно Лин закара баща си вкъщи. В резултат на удара в лицето главата го болеше страшно, но той обеща рано сутринта да дойде отново. Лин поиска да се върне в болницата веднага, но майка й нареди да остане в къщи, защото иска да е сама с Джаред.
Следващите няколко часа тя седя до леглото на сина си, заслушана в звуците и пиукането на апаратурата. Кожата му беше с цвета на стара пластмаса, бузите му бяха хлътнали навътре. Нямаше почти нищо общо със сина, когото тя бе отгледала. Тук, в тази необичайна обстановка, пред нея лежеше някакъв непознат — нещо съвършено чуждо на всекидневието им.
Само ръцете му сякаш бяха останали непроменени и тя улови дланта на едната, черпейки сили от топлината й. Докато сестрата сменяше превръзката, Аманда зърна дългия разрез в гърдите му и побърза да отклони поглед.
Лекарят й беше казал, че Джаред най-вероятно ще се събуди късно през деня. Щеше ли да си спомни как е станал инцидентът, както и пристигането си в болницата? Дали се беше изплашил от влошаването на състоянието си? Беше ли питал за нея? Мисълта й подейства така, сякаш някой я бе ударил, и тя се закле, че ще стои тук до него дотогава, докато той се нуждае от нея.
Не беше спала от пристигането си в болницата. Часовете се нижеха един след друг и нямаше никакви признаци, че скоро Джаред ще отвори очи. Усети как ритмичните звуци и жуженето на апаратурата в стаята я приспиват бавно и полека. Тя се наведе напред и опря глава в парапета на леглото. Двайсет минути по-късно сестрата я събуди и предложи да се прибере вкъщи за малко.
Аманда поклати решително глава и впи отново поглед в сина си, опитвайки се да предаде собствените си сили и енергия на измъченото му тяло. За да се успокои, си припомни уверенията на доктор Милс, че Джаред ще оздравее и от тук нататък ще води живот на нормален човек. Защото можеше да бъде и много по-зле, беше подхвърлил лекарят. Тя си повтаряше тези негови думи като заклинание, което ще предпази момчето от по-голямо нещастие.
С първите лъчи на слънцето болницата се оживи. Сестрите предаваха смяната си, започна разнасянето на закуската, лекарите тръгваха на визитация. Сградата се изпълни с нарастващо оживление. Една от сестрите дойде и помоли Аманда да излезе, защото трябва да прегледа катетъра. Тя напусна неохотно стаята и тръгна към кафенето с надеждата, че едно кафе ще й върне малко от силите, от които имаше нужда. Искаше да е там, когато Джаред отвори очи.
Въпреки ранния час завари вътре дълга опашка от хора, които също като нея бяха будували през нощта. Млад мъж на близо трийсет застана зад нея.
— Жена ми ще ме убие — сподели той, когато най-сетне сложиха таблите си на плота.
— Защо мислите така? — вдигна тя вежди.
— Снощи роди и ме изпрати бързо за кафе, главата я боли от кофеиновия глад, а аз не устоях на изкушението и се отклоних, за да надникна при бебетата.
Аманда не успя да сдържи усмивката си.
— Момче или момиче?
— Момче — отвърна мъжът. — Габриел. Гейб. Първо дете ни е.
Аманда се замисли за Джаред. После за Лин и Анет и естествено, за Беа. В тази болница се случиха най-щастливите и най-тъжните събития в нейния живот.
— Честито! — искрено пожела тя на младия баща.
Опашката се движеше едва-едва. Хората не бързаха да избират и да поръчват различни неща за закуска. Когато най-сетне взе чашата с кафе, тя погледна часовника си. Бяха минали петнайсет минути. Сигурна беше, че няма да й позволят да внесе кафето в стерилната стая, ето защо седна на една крайна маса до прозореца и загледа как паркингът се изпълва постепенно с коли.
Изпи кафето си и се отби в тоалетната. Когато се погледна в огледалото, видя една измъчена от тревоги и недоспиване физиономия, която сякаш не беше нейната. Наплиска лицето и врата си със студена вода, след което се опита да пооправи малко външния си вид. С асансьора се качи на своя етаж и пое към стаята на сина си. Пред вратата я пресрещна една сестра.
— Съжалявам, но не можете да влезете — предупреди тя.
— Но защо? — застина Аманда.
Жената не отговори, а и лицето й беше непроницаемо. За пореден път стомахът на Аманда се сви болезнено.
Стоя близо час пред вратата, докато доктор Милс най-сетне се появи.
— Много съжалявам, но настъпиха сериозни усложнения.
— Но аз… Бях с него допреди малко — заекна тя, неспособна да измисли нещо друго.