Отидох до видеофона — малък матовобял панел на стената. С тайна надежда набрах дълъг, петцифрен номер. Кодът на планетата. Кодът на града. Номерът на видеофона…
Екранът светна в бледосиньо, след което се появи текст: „Службата за Свръзка принася своите извинения. Връзката с планетата Туан е невъзможна по технически причини.“
Ама че работа — извинения… А и формулировката е една такава… гладка! Разбира се, ако на планетата вече трети ден бушува метеж и тежките танкове на въстаниците са стреляли в упор към ретранслаторите, това може да се нарече техническа причина. Точно така, както смъртта на човек може да се нарече „превес на процеса на разпад над процеса на синтез“.
Натиснах още няколко бутона и излязох от стаята. Сега компютърът ще повтаря повикването сам, на всеки петнайсет минути. Между нас и Арнис беше прието да се търсим само лично, но днес случаят е особен. Мисля, че няма да се обиди…
Подаръкът ме чакаше в кухнята. На малката масичка до прозореца, на която обичах да закусвам. До кафеварката и нарязания кекс…
Първо си налях кафе. Отхапах парче кекс. И едва тогава взех в ръка широката метална гривна, лежаща върху кутията с мармалад.
Гривната беше странна. Изобщо не приличаше на украшение и още по-малко приличаше на някакъв хитроумен прибор от десантното снаряжение. Просто сплескана тръба от сив метал. Много тежка тръба; тежеше почти колкото пистолета. На гривната нямаше никакви бутони или индикатори, нямаше дори закопчалка. Всъщност, не… Имаше един бутон. Голям, заоблен, от същия метал, както и гривната. Бутонът беше натиснат и се сливаше с равната повърхност. Опитах се да го изчовъркам с нокът, но нищо не се получи.
Странен подарък. Допих кафето, въртейки между пръстите тежкия пръстен. Гривната се въртеше някак неравно, сякаш в нея се преливаше живак или беше пълна с малки оловни топчета. Защо не, напълно възможно… Но как се слага на ръката — отворът е толкова малък, че дори моята китка не може да мине?
Влезе татко. Само по бански, мокър от пот. Извади от хладилника бутилка „кòла“ и небрежно предложи:
— Да потичаме до езерото? Ще се поосвежим…
Да бе, да не съм ненормален? Десет километра през гората. След такъв крос ще ти се прииска не да се освежаваш, а да лежиш през остатъка от деня под най-близкото дърво.
— Не… Аз не съм антибиотик…
Допивайки кòлата — на татко му трябваха само три големи глътки — той се усмихна насмешливо.
— Добре, ще вземем флаера.
Аз трепнах. И отново поклатих глава.
— Татко, не мога. Трябва да разбера как е Арнис.
Татко кимна разбиращо. Десантчиците прекрасно знаеха какво е това дружба, ненапразно татко никога не мърмори, когато плаща сметките за видеофон.
— След два часа ще има връзка. Минахме покрай ретранслаторите, нищо им нямаше. Антените са цели, а приборите лесно ще се заменят.
Аз отново погледнах татко с възхищение. Да говори толкова спокойно за това! Сякаш са минали с екскурзионен автобус, а не в покритите с керамична броня бойни машини на десанта. Удивително! Планетата Туан при звездата Белт. На почти четирийсет светлинни години от Земята. И моят татко е бил там. Спасявал е хора. Лекувал е болест с името „Метеж“.
— Татко, а какво е това? — вдигнах аз гривната.
— Опознавателен знак на метежниците.
Да обясниш ценността на подаръка — това е цяло изкуство. Не по-малко, отколкото да избереш хубав подарък. Татко умееше и едното, и другото. Сега вече гледах металния пръстен с далеч по-голямо уважение.
— А бутонът за какво е?
— Нещо като сигнал. — Татко взе гривната и я завъртя с два пръста. — Така и не разбрахме всичко, но изглежда, в тази гривна има мощен еднократен предавател. Бутонът се натиска в критична ситуация, след раняване или пленяване. Сигнал „Аз съм вън от играта“, разбираш ли? Бутонът може да се натисне само веднъж.
Това също го разбрах. Притежателят на гривната вече беше изпратил своя сигнал…
— Взел си гривната от бунтовник?
Татко кимна.
— А как се слага?
— Нормално. Пъхни ръката си и гривната ще се разтегне. Това е метал с едностранна податливост, както и моят комбинезон.
Аз вече се бях приготвил да сложа гривната, когато се осъзнах:
— Татко… а как се сваля? Та тя няма да се разпъне в обратна посока!
— Разбира се. Налага се да се среже. Взимаш резач, пъхаш го под гривната и го включваш. После от другата страна. И получаваш две половинки и мирис на изгоряло във въздуха.