Каква магическа сила имат думите! Докато пиша горните изречения, всичко сякаш оживява пред погледа ми — виждам широката дълга улица, дърветата от двете й страни, преплели клони високо над главата ми в своеобразен тунел. Неподвижният въздух е наситен със спокойствие и същевременно — с очакване. Вървя под зеления покрив от листа и клони… и през цялото време, докато ходя, знам, че тази улица е всичко, което е било до вчера, това дълго пътуване към красотата… Колко странни са картините, които понякога рисува човешкото въображение…
Стоя и се любувам на небето — никога не бях го виждала обагрено в толкова яркосиньо. От време на време огромните перести облаци закриват слънцето и краищата им се обагрят в искрящо сребърно. Целият днешен ден е сребрист и блестящ. Гласовете на птиците звучат рязко… Вчера беше златист ден, с меки очертания и приглушени птичи песни…
Привърших с домакинските си задължения преди десет часа и се зачудих какво да правя с остатъка от сутринта. Поразходих се из градината, после отидох до могилата и полегнах върху тучната зелена трева до брега на рова. Потопих пръсти в искрящата вода и установих, че е много по-топла, отколкото си мислех. Реших да поплувам. Направих две обиколки около замъка, а в главата ми звучеше „Водната сюита“ на Хендел.
Докато простирах мокрия си бански да съхне, изпитах неистово желание да легна и да се попека на слънце напълно гола. Случваше ми се за първи път — до този момент Топаз бе държала монопола над нудистките изпълнения в нашето семейство. Ала колкото повече си мислех за това, толкова по-привлекателна ми се струваше идеята. Можех да полегна на върха на кулата, залепена до моята спалня — така никой случаен минувач или работник из нивята нямаше да ме види. Изкачих се гола и с разтуптяно сърце до горе — чувствах се особено, беше ми невероятно приятно, но не можех да си обясня защо. Опънах одеялото, което бях взела със себе си, и се отпуснах блажено.
Чувствах се защитена. Кулата, върху която се препичах, бе най-добре запазената от всички в замъка. В цепнатината на една от бойниците й цъфтеше невен, а водопадът от слънчеви лъчи нежно пръскаше по тялото ми.
Каква огромна разлика има между това да си облечена дори в най-оскъдния бански костюм и да си напълно гола! След няколко минути, прекарани в блажено спокойствие, усетих как живея с всяка пора от тялото си, сякаш, стига да поисках, можех да започна да мисля дори с крайниците си. Внезапно осъзнах, че глупостите на Топаз за сливане с природата съвсем не са измишльотини! Топлината на слънцето създаваше илюзия за огромни ръце, докосващи нежно кожата ми, трепетът на ветреца бе като деликатно пробягващи по тялото ми пръсти. Изключително вълнуващо усещане!
По едно време почувствах, че коремът ми много се е напекъл, и се обърнах. Гърбът ми обаче не проявяваше интерес към сливането с природата. Вече можех да мисля единствено с мозъка си, но той сякаш временно беше изключил. Заслушах се в тишината — сутринта бе невероятно тиха. Не се чуваше нито лай на куче, нито кудкудякане на кокошки, нито дори песен на птица. Уплаших се да не би внезапно да съм оглушала, когато до ушите ми достигна странен плющящ звук. Какво ли можеше да е? Сетих се — мокрият ми бански костюм, развян от вятъра. После в невена зажужа пчела и изведнъж сякаш всичките пчели на света забръмчаха в небето. Скочих и засенчих очите си с длан. Един аероплан се носеше към мен — идваше все по-близо и по-близо. Спуснах се бързо по стълбите и само главата ми остана подадена навън. Самолетът профуча ниско над замъка и аз си представих, че съм някоя средновековна лейди от рода Дьо Годис, наблюдаваща летящ човек, преминаващ през вековете — и може би надяваща се, че той е принцът, пристигащ да завоюва сърцето й.
След това средновековната лейди се спусна в спалнята си и започна да облича роклята си.
Тъкмо приключих с обличането, когато пощальонът се спря под прозореца ми и извика: