— Има ли някой вкъщи? — Носеше колет — за мен! Роуз се беше върнала в онзи магазин и бе купила парфюма. А аз бях решила, че е забравила! О, какъв невероятен подарък! Под външната опаковка забелязах втора — бяла, обсипана с цветни букети. Вътре имаше синя кутийка от кадифе, а в нея — стъклено шишенце, с гравирани луна и звезди, пълно с бледозеленикава ароматна течност. Капачката бе прикачена на сребърна жичка с висящ на нея сребърен печат. Потиснах първоначалния си порив да отворя шишенцето на мига. По-добре щеше да е да го оставя като прелюдия към езическия ритуал тази вечер — нещо, за което да копнеех през целия ден. Поставих парфюма върху тоалетната масичка — в половината, която принадлежеше на Роуз — и й изпратих мислено горещите си благодарности. Реших да й пиша след ритуала и да й кажа, че съм си сложила от нейния парфюм в чест на вечерта на лятното равноденствие… О, защо не й писах още в същия момент? Какво ще й кажа сега?
Бях гладна, но не ми се готвеше, затова отворих една консерва боб — каква благодат е, че отново можем да си позволим да купуваме готови храни! Към боба добавих хляб и масло, лист маруля и студен сутляш, както и две резенчета кейк (истински кейк, купен от магазина!), както и чаша прясно мляко. Ейб и Елоиз седяха на стълбите и също бяха почерпени, разбира се. Ометоха боба за нула време. Нашите питомци са всеядни — Елоиз яде дори посолена маруля. (През бедняшкия ни период тя се бе превърнала в истинска вегетарианка.) После, доволни и с пълни стомаси, се опънахме върху леглото с балдахина и си подремнахме — Ейб, свит на топка в краката ми, а Елоиз — гушнала се в скута ми.
Спали сме сигурно няколко часа — не мисля, че съм имала по-дълъг следобеден сън от този. Когато най-сетне се събудих и установих, че е четири часът, се почувствах виновна. Елоиз замаха с опашка, сякаш току-що се прибирах отнякъде, а Ейб ни изгледа така, като че ли ни вижда за първи път през живота си, след което скочи от леглото, опъна гръб, заточи нокти в единствения крак на госпожица Блосъм и се спусна надолу по стълбите. Когато погледнах през прозореца, видях котарака ни да стои на отсрещната стена — старателно облизващ лапичката си. Тогава ми хрумна да си измия косата.
После дойде ред и на събирането на цветята за ритуала.
Трябва да са диви цветя — не си спомням дали така повеляваше традицията, или двете с Роуз си го бяхме измислили, но години наред неизменно се появявахме пред огъня с гирлянди от див зюмбюл и слез на шиите, с букети от напръстничета в ръка и с диви рози, затъкнати в косите. Въпреки че Роуз се отказа от честването, тя продължаваше да взема участие в брането на цветята и оплитането на венците. Вчера, докато го вършех сама, не спирах да приказвам на сестра си и да чувам отговорите й — от това Роуз започна да ми липсва още по-силно.
Със задоволство установих, че горичката е пълна с разцъфтели диви зюмбюли. Една от най-прелестните гледки, които съм виждала, е как Елоиз души зюмбюл с дългата си муцунка. Не знам как е възможно някои хора да казват, че бултериерите са грозни. Елоиз е изключителна, макар напоследък доста да се е закръглила.
Потопих букетите — дивите цветя увяхват много бързо, затова трябва да престоят във вода колкото може по-дълго, тъй като никога не изплитам венеца си преди седем вечерта. Чакайки този час да настъпи, се заех да събирам съчки за огъня. Привърших с изплитането на цветния гирлянд около осем вечерта. Небето беше все така ясносиньо, но очертанията на бледата луна вече се виждаха. Облякох зелената ленена рокля, окачих гирлянда на шията си и закичих косата си с диви рози. Чак тогава — ама съвсем в последната минута! — отворих шишенцето с парфюм, което ми беше изпратила Роуз. Вдъхнах дълбоко от омайващия аромат и мислено се озовах в огромния красив магазин, от който бяхме прибрали кожите на леля Милисънт. О, божествено ухание! Ала най-странното бе, че вече не ми напомняше за мириса на диви зюмбюли. Капнах малко парфюм върху кърпичката си и за секунда долових лек зюмбюлен полъх. През останалата част от времето обаче ароматът на парфюма бе сладък и мистериозен, напомнящ ми за лукс и най-вече за Лондон. Беше силен и буквално уби по-слабия дъх на дивите цветя. Знаех, че ще развали и прелестното ухание на свежа трева, което се носи над Белмот след топъл ден. Твърдо реших да не се парфюмирам за ритуала. Още веднъж подуших шишенцето, затворих го и слязох в кухнята, за да си взема нещата, а после поех към могилата. Бях доволна, че Елоиз не ме последва, защото винаги се опитва да отхапе парче от церемониалния кейк.
Въздухът беше застинал. Не се усещаше дори лек полъх. Слънцето вече бе залязло. Обикновено започвах тържествената част малко по-рано, за да виждам как огненият му диск изчезва зад линията на хоризонта, но опитването на парфюма бе отнело повече време, отколкото бях предполагала. Небето над Белмот беше воднисто жълто, с една яркозелена ивица, прорязваща го в основата. Но този невероятен изумруден цвят бързо избледня и изчезна още преди да стигна до кръга от камъни, очертаващи мястото на огъня на върха на могилата. Наслаждавах се на небето, докато и жълтият нюанс не изчезна от него, после се обърнах с лице към ниско надвисналата луна. Синьото, което я ограждаше, се беше сгъстило и тя вече не изглеждаше бледа, а по-скоро приличаше на огромна блестяща снежна топка.