— Мисля, че изглеждам малко по-добре, когато сестра ми не е наоколо — отбелязах.
Той пак се засмя.
— Е, тази вечер със сигурност си невероятно красива. — После вдигна чашата си и ме погледна над ръба й така, както веднъж бе сторил с Роуз. Изчервих се и побързах да сменя темата.
— Напоследък написал ли си нещо? — попитах.
Отвърна ми, че започнал едно критическо есе върху творбата на баща ми, но не знаел как да го завърши.
— Просто няма начин да напиша нещо за него и да не извадя на показ факта, че той отдавна е престанал да твори. Да можеше някой да ми даде поне мъничко надежда, че не е изоставил перото…
Поколебах се дали да не споделя със Саймън надеждите си, но това би означавало да му разкажа за странностите, които забелязвам напоследък в поведението на баща си. Честно казано, идеята да спомена четенето на детски книжки и съзерцаването на стари нащърбени чинии нещо не ми се нравеше. Така че оставих Саймън да продължи да разправя за своето есе, което ми се стори доста непонятно — той трябва наистина да е много умен, щом умее да говори и мисли по този начин.
Когато доядох пилето, Саймън ми обели една праскова. Бях му благодарна за това, тъй като беленето на праскови не е най-силната ми страна. Забелязах колко фини ръце и пръсти има и внезапно разбрах какво беше имала предвид Топаз, когато веднъж бе отбелязала, че всичко в него е красиво. Беше облечен в бяла копринена риза — бе свалил сакото си — и линията на раменете му изглеждаше в пълно съответствие с линията на челюстта му (колко добре постъпи Роуз, като го накара да махне проклетата брада!). Обзе ме особеното чувство, че го рисувам — знаех точно как да предам лекото повдигане В крайчетата на веждите, извивката на устните му… И докато въображението ми нанасяше щрих след щрих, всеки един от тях сякаш се проектираше върху собственото ми лице, рамене, ръце. Странно, не виждах рисувания от мен въображаем образ — пред очите ми стоеше истинският Саймън Котън, осветен от трепкащото пламъче на свещта, и продължаваше все така внимателно да бели прасковата.
Дояждах последното парче, когато откъм грамофона се разнесе невероятен звук. Попитах Саймън как се нарича тази мелодия и той отвърна:
— Тази ли? „Любовникът“, мисля. Какво ще кажеш да изтанцуваме един танц, а после ще те откарам у вас.
Той се приближи до грамофона и малко усили звука, после се върна при мен. Никога преди не бях танцувала с него и сега се чувствах много нервна — не както когато бях танцувала с Нийл. За моя голяма изненада със Саймън стъпките сякаш ми идваха отвътре. Ръцете му ме държаха много по-леко и естествено и след първите няколко секунди престанах да се притеснявам, че мога да се объркам. Нийл направо принуждава партньорката си да го следва, докато Саймън й дава пълна свобода.
Мелодията привърши, но Саймън протегна ръка и пак натисна копчето. Отново затанцувахме. Не продумвахме. Всъщност не бяхме си казали нито дума, откакто бяхме започнали танца. Не си спомням дори да съм разсъждавала — просто се движех, потопена в някаква първична омая.
Когато плочата свърши, Саймън се усмихна и рече:
— Благодаря ти, Касандра. — Продължаваше да ме държи в ръце.
Отвърнах на усмивката му.
— И аз ти благодаря — беше прекрасно.
Тогава той се приведе над мен и ме целуна.
Опитвам се да си спомня какво изпитах в онзи момент.
Изненада — със сигурност, но всички останали съпровождащи емоции някак си ми убягват. Да, със сигурност знам едно — че се чувствах щастлива, неизказано щастлива. Щастието изпълваше мозъка ми, сърцето ми, цялото ми тяло. Имаше и усещане за падащ мрак… Когато се опитвам да възстановя момента, този мрак се връща… После потръпвам от студ — студът на раздялата. В онзи миг се чувствах отделена не само от Саймън, но и от самата себе си. Фигурите, които виждам през осветения от свещ прозорец на павилиона, принадлежат на двама непознати.
Следващото нещо, което си спомням особено ясно, е смехът на Саймън — беше тих и нежен, но ме стресна.
— Ти си невероятно дете — прошепна той.
Попитах го какво има предвид.
— Само това, че целуваш страхотно — отвърна и веднага добави закачливо: — Трябва да имаш доста практика.
— Не съм целувала мъж през живота си! — извиках и веднага ми се прииска да не бях го казвала, защото, щом веднъж разбереше, че не съм свикнала да се целувам с мъже, ала въпреки това съм отвърнала на неговата целувка, той щеше да се досети от какво значение бе цялото това изживяване за мен. Откопчих се от прегръдката му и хукнах към вратата. Исках да скрия чувствата си.