— Касандра, спри! — Той ме сграбчи за ръката в мига, в който натиснах дръжката на бравата. — О, Господи, много съжалявам! Трябваше да се досетя, че няма да ти хареса!
Не беше познал, мислейки си, че ме е ядосал. Успях да се овладея и отвърнах:
— Стига глупости, Саймън! Разбира се, че не си ме разсърдил.
— Но ти със сигурност изглеждаше… — По лицето му се четяха тревога и объркване. — Защо тогава се опита да избягаш от мен? Мили Боже, не е възможно да съм те уплашил, нали?
— Разбира се, че не!
— Тогава защо?
Помъчих се да изровя някоя разумна причина.
— Саймън, нито съм се ядосала, нито си ме уплашил. Как бих могла да възразя да ме целуне някой, към когото изпитвам такава силна привързаност, каквато към теб? Но после… Ами изведнъж се ядосах, че си решил, че си в правото си да ме целуваш, когато си поискаш.
Той изглеждаше поразен.
— Но аз… Не съм си мислел нищо такова. Не разбираш ли, че това бе внезапен порив — защото ти беше толкова сладка през цялата вечер и защото много ми бе приятно да танцувам с теб, и защото страшно много те харесвам?
— И може би защото ти липсва Роуз — добавих безпомощно.
Саймън се изчерви и отвърна:
— Да бъда проклет, ако подмина тези твои думи с мълчание — това би било обида и за двете ви. Не, дете мое, тази целувка беше само и единствено за теб.
— Както и да е, вдигнахме голям шум за нищо — казах. — Да забравим за случилото се. Моля те, прости ми, че се държах като глупачка. А сега може ли да чуя нещо от Бах, преди да си тръгна? — Чувствах, че по този начин ще разсея напрежението му.
Саймън продължаваше да стои и да ме гледа тревожно — мисля, че се опитваше да намери думи, с които да се изрази най-ясно. Накрая се отказа.
— Добре. Ще слушаме Бах, докато гася свещите. По-добре седни отвън, за да не те притеснява сноването ми напред-назад из стаята. Ще спра фонтаните, за да чуваш по-добре.
Седнах на каменната пейка пред кръглия басейн и се загледах в притихващата вода. После откъм павилиона се разнесе музика — най-нежната и спокойна мелодия, която бях чувала през целия си живот. Виждах как Саймън обикаля из стаята и загася свещите с помощта на една малка метална фунийка. Прозорците постепенно притъмняваха, докато накрая станаха напълно черни. Плочата спря. Настъпи такава тишина, че чувах собственото си дишане.
— Е, успях ли да спечеля още един почитател на музиката на Бах? — подвикна ми Саймън, докато затваряше вратата на павилиона зад гърба си.
— Всъщност да! Бих могла да слушам онази мелодия в продължение на цяла вечност — отвърнах и го попитах за името й.
Продължихме да говорим за музика, отивайки към кухнята, откъдето трябваше да вземем Елоиз. Не беше трудно да намерим теми за разговор и по обратния път към дома. Бях успяла да потисна истинските си чувства и онова, за което говорехме, ми приличаше на леко повърхностно докосване.
Когато спряхме пред централната порта на замъка, часовникът на кулата в Годсенд удари полунощ.
— Е, поне успях да върна Пепеляшка преди дванайсет — пошегува се Саймън и ми помогна да сляза от колата.
Влезе с мен в кухнята и запали свещ. Благодарих му за прекрасната вечер, а той — за това, че съм му позволила да вземе участие в свещения ритуал по приветстването на лятното слънцестоене. Призна, че ще запомни преживяването за цял живот. После, докато си стискахме ръцете, ме попита:
— Наистина ли си ми простила?
Отвърнах му, че може да бъде сигурен.
— Вдигнах много шум за нищо. Божичко, несъмнено ме мислиш за голяма пуританка!
— Нищо подобно! — отвърна Саймън. — Мисля, че ти си олицетворение на всичко най-хубаво, което съм срещал, и ти благодаря отново. — Стисна за последно дланта ми и в следващия миг вратата се затвори зад гърба му.
Останах неподвижна в продължение на няколко секунди, после хукнах нагоре по стълбите и излязох на крепостната стена през кулата, опряна в спалнята ми. Мъглата се беше разпръснала и аз ясно виждах как фаровете на автомобила се отдалечават по посока на селото. Продължих да гледам натам дълго след като светлините изчезнаха, мярнах ги още веднъж, когато колата излезе на пътя за Скотни.
През цялото време, докато стоях на стената и наблюдавах, за мен не съществуваше нищо друго, освен тези две бледи светлинки. Най-сетне дойдох на себе си и слязох в спалнята си да се преоблека и да си легна, като нарочно насочвах мислите си към всичко друго, само не и към собствените си чувства. Щом обаче се озовах в леглото, обгърната от тъмнина, позволих на емоциите да се върнат и да ме завладеят. Изпитвах истинско щастие — само щастие и нищо друго, — също като в момента, в който бях позволила на Саймън да ме целуне, но много по-чисто и ведро. О, знаех, разбира се, че той принадлежи на Роуз и че никога не бих могла да й го отнема, дори и да проявях глупостта да опитам, което, естествено, никога нямаше да се случи. Това обаче нямаше никакво значение. Да съм влюбена, ми се струваше най-големият лукс, за който бих могла да си мечтая. Хрумна ми, че истински ценното е да обичаш, не да очакваш да бъдеш обичан в отговор — че ако обичаш чисто, истински и всеотдайно, любовта ще ти носи само и единствено щастие. За миг ми се стори, че съм открила някаква изключително важна истина.