— Каква приятна изненада! — възкликна той, щом ме видя. — Вече имам извинение да спра работата си и да запаля огъня в камината.
Позволи ми да прегледам партитурите — те миришат на мухъл и са доста захабени. Викарият ги е купувал главно при разпродажби. Докато обръщах страниците, си мислех за всички хора, които са правили това преди мен, и така се чувствах някак по-близко до композиторите.
Въпреки че не открих онова, което търсех, ровенето из старите партитури ми подейства успокояващо — когато се пренасям в миналото, настоящето ми изглежда по-малко реално. Докато търсех, викарият бе извадил бисквити и Мадейра. Никога преди не бях пила мадейра — много ми хареса, по-скоро идеята, че пия вино, отколкото вкусът му. Чувствах се като героиня от някои стар роман. За миг се отделих от обвивката на собственото си тяло, погледнах се отстрани и си помислих: „Бедната Касандра! Не, на нея все не й върви. Започнала е да линее.“
Поприказвахме за Скотни и Котънови, за това, как чудесно се бяха наредили нещата за цялото ни семейство и колко щастливи сме всички заради Роуз. Викарият беше много заинтригуван, когато му казах, че Саймън е взел участие в ритуала, посветен на нощта на лятното слънцестоене, и ме обсипа с въпроси. После се прехвърлихме на темата за религията, което пък изненада мен, защото викарият рядко повдига този въпрос — искам да кажа, пред членовете на моето семейство.
— Тези дни трябва да опиташ да дойдеш на служба — посъветва ме той. — Вярвам, че ще ти хареса.
— Но аз и преди съм опитвала, нали? — възразих. — Идвала съм в църквата, но не смятам, че ми е от голяма полза.
Той се засмя и отвърна, че доколкото знаел, от време на време ме хваща по някоя инфекция, после рече:
— Болестите зависят много от физическото състояние на организма, но когато човек има емоционални проблеми, може да потърси облекчение в църквата.
Спомних си за разсъжденията ми по пътя към селото.
— О, не смятам, че е честно да се втурваш към църквата само когато се чувстваш зле! — възкликнах.
— Напротив, нечестно ще е, ако не го направиш, защото така лишаваш религията от възможността да изпълни главното си предназначение — да дарява мир и спокойствие на хората.
— Искате да кажете, че всеки човек, изпаднал в силна нужда, е възможност за Бог да се докаже?
— Точно така. Разбира се, има две крайности — на пълно щастие и пълно нещастие. И в двата случая човек трябва да се обърне към Бога.
Казах му, че никога не съм се замисляла по този въпрос. Викарият ми сипа още малко мадейра и рече:
— Смятам, че религията има шанс да се изяви винаги, когато човешкият гений създава нещо — музика, стихове, картини. Лично аз смятам, че сама по себе си религията също е изкуство — най-великото от всички изкуства на земята. Чрез него човек достига най-добро единение.
— Имате предвид единение с Бога, нали?
Той така изпръхтя, че мадейрата изхвърча от устата му.
— Какво толкова смешно казах? — попитах го, докато изтриваше сълзите от очите си.
— Разсмя ме пълното безразличие, с което произнесе тези думи. Господи, каква дълга и влажна седмица! — заключи и извърна очи към прозореца.
Дъждът бе започнал отново, по-силен отпреди.
— Чудя се само как младите днес възприемат понятието „Бог“. Когато го чуят, те изпитват непреодолима досада и се държат пренебрежително.
Опитах се да му обясня:
— Ами веднъж щом човек престане да вярва в добрия стар джентълмен с брада… Думата „Бог“ звучи прекалено конвенционално.
— Тя просто обобщава идеята за там, откъдето идваме, там, накъдето отиваме, и за смисъла на този път.
— И нима религиозните хора успяват да стигнат до отговора на тези въпроси?
— Стигат близо до отговора, и то само понякога. — Викарият добродушно ми се усмихна и двамата поднесохме чашите с мадейра към устните си. После той продължи: — Сигурно църковните служби също ти се струват конвенционални — мисля, че те разбирам. О, те са достатъчно добри за старците, а и са средство за сближаване на хората. Ако обаче някой атеист реши, че се нуждае от утехата, която религията може да му донесе, му препоръчвам да влезе и да седне в празна църква — казвам да седне, не да коленичи! И да се вслуша в тишината, а не да се моли. Отправянето на молитви към Бога е много сложна работа. Неопитните молители са склонни да мислят за Господ Бог като за някоя ротативка — ако нищо не спечелят, казват: „Бях сигурен, че е празна работа“. А всъщност цялата тайна на молитвата е да си сигурен, че ротативката е пълна.