За малко да избухна в смях.
— Върни се с мен в замъка. Там истински ще си починеш — предложих аз.
— Точно за това исках да се видим насаме и да те попитам как намираш Мортмейн. Дали проявява някакви признаци, че му липсвам?
Опитах се да намеря възможно най-тактичния начин, по който да й поднеса отрицателния си отговор, но за щастие Топаз продължи, без да ме изчака:
— Трябва да се чувствам необходима, Касандра. Винаги е било така. Мъжете или са ме рисували, или са се влюбвали в мен, или просто са изливали гнева си отгоре ми — както знаеш, някои от великите творци имат нужда да тормозят някого, за да се разтоварват и да са в състояние да работят; но по един или друг начин аз винаги съм била нужна някому. Трябва да вдъхновявам хората, Касандра — това е моето призвание.
Тогава й казах, че татко може би е започнал да работи.
— Искаш да кажеш, че отсъствието ми го вдъхновява, така ли? — възкликна тя и двете се изкикотихме. Чувството за хумор на Топаз обикновено е в застой, но когато се прояви, наистина е добро.
Когато се успокоихме, тя рече:
— Какво мислиш за Обри Фокскотън?
— Нищо особено — отвърнах. — Той има ли нужда от вдъхновителка? Струва ми се, че и без такава се справя достатъчно добре.
— Може и по-добре — увери ме Топаз. — Той самият го знае, усеща го.
— Искаш да кажеш, че ще започне да твори чудеса, ако и ти, и той се разведете и после се ожените?
— Е, не точно това.
Изведнъж осъзнах, че моментът е особено важен. Трябваше да намеря начин да й повлияя. Нямаше смисъл да я залъгвам, че татко се нуждае от нея, защото тя щеше да разбере истината още щом се прибереше у дома.
— Предполагам, няма да ти е достатъчно да знаеш, че аз и Томас се нуждаем от теб? — попитах накрая.
Тя изглеждаше доволна от признанието ми, но после от устата й излезе поредният ужасен „топацизъм“:
— О, скъпа! Но нима не виждаш, че изкуството стои над индивида?
— В такъв случай не можеш да напуснеш татко — казах твърдо. — О, Топаз, не разбираш ли, че независимо дали му липсваш, или не, подобен шок би го сринал напълно? Представи си само как по някое време биографът му ще запише: „Мортмейн бе на прага на втората фаза от своята творческа кариера, когато вероломството на неговата съпруга модел разтърси живота му из основи. Никога няма да узнаем какво точно е загубил светът заради безчестието на тази невярна нещастница…“ И наистина ще е така, Топаз, защото, ако татко не напише нито ред, след като ти го напуснеш, тогава винаги ще страдаш от угризения на съвестта, че може би това е станало по твоя вина.
Топаз ме гледаше втренчено — бях наясно, че речта ми й прави огромно впечатление. За щастие, изобщо не и хрумна мисълта, че никой няма да се хване да пише биография на баща ми, освен ако той не вземе да създаде още някое значимо произведение.
— Нима не виждаш какво погрешно впечатление ще придобият идните поколения за теб? — продължих. — Докато, ако останеш при него, ти ще си „онова момиче, красиво като ангел от картина на великия Блейк, което жертва своите собствени безбройни таланти, за да освети ренесанса на Мортмейн“. — Млъкнах, тъй като ми се стори, че малко бях попрекалила, но пък Топаз поглъщаше жадно всяка моя дума.
— О, скъпа, сигурно ти ще си тази, която ще напише биографията му! — възкликна трогната тя.
— И ще я напиша! — уверих я, но почти веднага се запитах дали пък няма да й хрумне да остане при нас, за да послужи като вдъхновение за мен. Все пак, струва ми се, че Топаз се вижда в ролята на вдъхновителка само за представителите на силния пол. Както и да е, нямаше защо да се притеснявам, тъй като мащехата ми продума с най-прочувствения си гърлен тон:
— Касандра, ти ме спаси от огромна грешка! Благодаря ти, благодаря ти!
После с такава сила се стовари в скута ми, че за малко да преобърнем канапето.
О, скъпата Топаз! Нарича госпожа Котън „колекционерка на известни личности“, но не осъзнава, че нейното желание да служи като муза е само друго проявление на тази колекционерска страст. При това мотивите й са далеч по-егоистични. Докато госпожа Котън извлича единствено интелектуални — е, може би интелектуално социални дивиденти, то позата на моята красива скъпа мащеха е много, ама много фалшива. Истинската Топаз е онази, която готви, чисти и кърпи прокъсаните ни дрехи. Колко противоречив може да бъде човек!
Когато тръгнахме към апартамента, тя ми каза, че след десетина-четиринайсет дни ще се върне у дома — веднага след като Макморис привърши новия й портрет. Уверих я, че ще ми бъде много приятно, но изведнъж ми просветна, че ще ми е невероятно трудно да скривам проблемите си от нея. Всички си бяха легнали. Само под вратата на Саймън се виждаше тънка ивица светлина. Щеше да спи толкова близо до мен! Тази мисъл ме накара да се почувствам нещастна. Дори перспективата да го видя на следващата сутрин не ми подейства успокояващо. Още в коридора към балната зала бях разбрала, че да бъда с него може да е дори по-мъчително, отколкото ако съм далеч.