О, небеса, как само се сипе като из ведро! Дъждът е като плътен диагонален воал, спуснат над Белмот. Ала независимо дали е окъпан от дъжд или от слънчеви лъчи, замъкът винаги е красив. Как ми се ще да беше нощта на лятното слънцестоене, за да се покатеря на могилата и да запаля там своя оброчен огън.
Откъм цистерната се чува бълбукащ звук — това означава, че в момента Стивън помпи вода в кухнята. О, блаженство! Тази вечер е мой ред да се къпя. А щом като Стивън е вкъщи, значи е дошло време за вечеря. Ще сляза долу и ще бъда много мила и добра с всички. Благородните дела и горещите вани са най-добрият лек срещу депресията.
Четвърта глава
Изобщо не подозирах какво ще ни донесе вечерта. А наистина се случи нещо необикновено! Сега фантазията ми напира да се развихри, но съм забелязала, че когато нещо се случва във въображението на човек, то рядко се превръща в реалност, така че по-добре да овладея порива си и да престана да градя въздушни кули. Вместо това ще опиша вечерта от самото начало, като отново бавно й се насладя. В момента всяка секунда ми изглежда изключително вълнуваща, защото е предшествала чудото, станало накрая.
Оттеглила съм се в хамбара. Заради случката от снощи Роуз и Топаз са запретнали ръкави и лъскат всекидневната. Настроението им е страхотно приповдигнато — когато минах покрай тях, сестра ми пееше с цяло гърло: „О, прелестен остров Капри“, а Топаз много тихо напяваше рефрен от „Прати този мъж по дяволите“. Утринта е повече от прекрасна — навън е по-топло от вчера и слънцето грее ярко на небосвода. Хамбарът (дали сме го под наем на господин Стебинс, но му дължим толкова много за млякото и маслото, които вземаме от него, че той вече не ни плаща) е пълен до тавана със слама. Покатерила съм се най-отгоре и съм отворила малката квадратна вратичка под покрива, за да виждам какво става навън. Погледът ми обхожда стърнищата и разораните ниви, натежалите от вода стръкове на зимната пшеница и се спира на селото, разположено зад тях, с пушещи комини, чийто дим прорязва неподвижния въздух. Всичко е обагрено в бледозлатисто, блести от свежест и събужда надежди.
Когато снощи слязох от таванската стаичка, установих, че Роуз и Топаз са боядисали всичко, до което са успели да се докопат — включително кърпата за бърсане на съдовете и пешкира за ръце. Още щом потопих носната си кърпичка в голямата тенекия, пълна със зелена боя, почувствах, че ме обзема неописуем възторг — усещането, че можеш да променяш цветовете, е наистина божествено. Продължих с двете си нощници, а после всички заедно се захванахме с чаршафите на Топаз, което се оказа такава тежка работа, че направо ни изцеди емоционално. Татко слезе за чая и с недоволство забеляза, че Топаз е боядисала жълтата му плетена жилетка — сега тя е с цвят на стар мъх. Освен това подхвърли, че гледката на зелените ни до лактите ръце е повече от отблъскваща.
За вечеря имахме истинско масло, което господин Стебинс беше дал на Стивън, когато отиде да се уточнят за работата (Стивън започна от тази сутрин). Освен маслото добрият фермер ни изпрати и пита мед. Стивън остави всичко това на масата пред мен и аз се почувствах като истинска господарка на замъка. Според мен дори милионерите не биха се отказали от топъл хляб, масло и мед, поднесени към чая им.
Рядко съм виждала дъжд като този, който заплющя по време на вечерята. Не обичам, когато природните прояви прехвърлят границите на нормалното. Не че това ме плаши, ала просто си представям как ще изглежда околността след подобен порой и започвам да се чувствам като пребита. Роуз е пълна противоположност на мен — тя изпитва възторг от бурите и колкото по-силни са гръмотевиците, толкова й е по-добре. Да не говорим пък за страстта й към могъщите светкавици. По време на вечерята сестра ми се надигна, отиде до вратата и ни уведоми, че дворът е напълно наводнен.