— Как върви работата?
Той напрегнато ме загледа, после рече:
— Вече си достатъчно голяма, за да продължаваш да вярваш във вълшебни приказки.
Сега, след като така и така бях подхванала темата, реших, че мога да отида малко по-далеч:
— Татко, кажи ми честно, поне не се ли опитваш да пишеш?
— Скъпа моя Касандра — произнесе баща ми с пресипнал глас, какъвто рядко използваше, — време е да се сложи край на легендата, че съм велик писател. Истината е, че никога няма да носиш прилични рокли, купени с пари, спечелени от мен.
После стана и без да каже нито дума повече, се отправи нагоре по стълбите. Ядосах се страшно на себе си, задето бях провалила първия нормален разговор с баща ми от месеци насам.
Точно в този момент се прибра Томас — беше вир-вода. Предупредих го да не минава през спалнята на татко и брат ми се оттегли през коридора към своята стаичка. Занесох му сухи дрехи, които за щастие вече бяха изгладени, а после се качих в таванското помещение, за да видя как е Стивън.
Беше залепил свещ на пода и четеше, разтворил страниците на книгата точно под трепкащия пламък. Лицето му се открояваше като светло петно в мрака, а устните му безмълвно се движеха. Не усети, че стоя на прага и го наблюдавам. Тиганите бяха на път да прелеят от насъбралата се дъждовна вода. Влязох в стаята да му помогна да ги изсипем през прозореца и докато правехме това, забелязах, че лампата в стаичката на баща ми свети. Беше предпочел да се върне там, независимо от дъжда, вместо да се прибере в спалнята си. Слава Богу, валежът най-сетне беше отслабнал. Въздухът беше свеж. Подадох глава през прозореца и установих, че навън е по-топло, отколкото вътре. Винаги усещаме промените във времето с известно закъснение в тази наша къща.
— Пролетта скоро ще ви зарадва, госпожице Касандра — рече Стивън.
Стояхме мълчаливи до отворения прозорец и дишахме с пълна гръд.
— Въздухът е мек, нали? — попитах плахо. — Бих определила този дъжд като пролетен. Нали не си го внушавам? Знаеш, че винаги се опитвам да докарам пролетта по-бързо, отколкото тя в действителност пристига.
Стивън се надвеси навън и пое дълбоко дъх.
— Напротив, права сте, госпожице Касандра. Пролетта наближава. Може би ще има още студени дни, но така или иначе пролетта чука на вратата. — По устните му се плъзна усмивка, явно отправена не към мен, защото погледът му беше прикован в нещо невидимо в пространството. — Всяко начало е хубаво — добави той, затваряйки прозореца, и двамата отново поставихме тиганите под капещата вода.
Из стаята се разнесе тихият звън на падащите капки. Пламъкът на свещта трепкаше и чертаеше странни сенки по стените. При тази игра на светлината Стивън изглеждаше невероятно висок. Спомних си, че татко го бе нарекъл „богоподобен“, а после изведнъж се сетих, че бях забравила да се държа рязко с него.
Слязохме в кухнята и аз се заех да сервирам вечерята на Томас. Топаз гладеше копринения си пеньоар, който изглеждаше страхотно — преди боядисването цветът му беше избеляло син, а сега беше станал тюркоазено зелен. Стори ми се, че именно прелестният му вид беше причина за лошото настроение на сестра ми — защото тя пък гладеше една своя стара памучна рокля, при която цветът не се бе получил толкова добре.
— Какъв изобщо е смисълът да се занимаваме с летни дрехи? — мърмореше Роуз. — Не мога да повярвам, че някога отново ще стане топло.
— Тази вечер във въздуха се носи ухание на пролет — осведомих я аз. — Излез навън и се увери сама.
Роуз никога не се възторгва по отношение на сезоните, така че просто пропусна думите ми покрай ушите си, ала Топаз остави ютията и за секунда се озова при вратата. Отвори я, пристъпи напред, отметна глава назад, разтвори широко ръце и пое дълбоко дъх.
— Усеща се само предвестие за пролет, не и самата пролет — побързах да я предупредя аз, но младата ми мащеха така се беше захласнала, че не ме чу. Очаквах всеки миг да се слее с нощта, но след няколко дълбоки вдишвания тя се прибра вътре, взе пеньоара си и тръгна към спалнята, за да го облече.
— Нямам думи! — възкликна сестра ми. — След всичките тези години продължавам да се чудя дали се държи така, защото наистина й идва отвътре, или просто се превзема, за да ни впечатли. А може би иска да впечатли самата себе си?
— Защо не и трите едновременно? — засмях се аз. — И ако това й помага да се наслаждава на живота, ни най-малко не я обвинявам.
Роуз отиде да затвори вратата и за малко остана на прага. Свежият нощен въздух дори за миг не разведри мрачното й настроение. Сестра ми захлопна вратата и рече с гробовен тон: