— Мили Боже! Детето е зелено! — възкликна американецът. — Какво е това място — къщата на духовете ли?
— Не съм цялата зелена — обясних. — Това е, защото боядисвахме.
— В такъв случай онова нещо, което видях горе на хълма, трябва да е някой от вашите призраци — каза американецът.
Брадатият мъж приближи с дрехите ми.
— Не се притеснявай, духове няма — успокои ме той. — Разбира се, че нищо такова не е видял!
— Всъщност напълно е възможно да е видял призрак горе на хълма, но по-вероятно е да е била мащехата ми, която си пада да се слива с природата — спокойно им разясних.
Вече бях вън от коритото и кърпата бе прилежно увита около тялото ми, така че можех да си позволя да подам глава между чаршафите, докато разговаряхме. Мъжът ме изгледа поразен и аз се сетих, че допреди малко бях коленичила в коритото, а сега стоях права и главата ми се появяваше на значително по-голяма височина.
— По-голяма си, отколкото те мислех — отбеляза той.
Докато си вземах дрехите, успях да хвърля един поглед и на другия мъж. Имаше красиво и свежо лице, което напълно съответстваше на гласа му. Най-странно бе усещането ми, че го познавам отнякъде. После реших, че това е така, защото той изглеждаше също като младежите от американските филми — е, не точно като главния герой, но като брата на главната героиня например или пък като момчето от бензиностанцията. Младежът усети, че го гледам, и рече:
— Здравей! Разкажи ми нещо повече за безкраката си мащеха. И за останалите от семейството ти. Нямаш ли случайно сестра, която свири на арфа, докато препуска, възседнала див мустанг, или нещо подобно?
Точно в този момент Топаз засвири на лютнята си — сигурно бе минала през предния вход, без да я усетим. Младежът избухна в смях.
— Ето я и нея! — извика доволно той.
— Това не е арфа, а лютня — поправи го брадатият мъж. — Наистина е невероятно! Замък, лютня…
И тогава Роуз се появи на стълбите. Беше облечена в пребоядисания копринен пеньоар на Топаз — със средновековна кройка и широки ръкави, стигащи почти до пода. Очевидно сестра ми не знаеше, че вкъщи има непознати, защото извика:
— Касандра, виж!
Двамата мъже автоматично извърнаха глави към нея и Роуз замръзна на мястото си. За първи път лютнята на Топаз бе настроена и сякаш нарочно за случая мащехата ми свиреше не коя да е мелодия, а „Зелени ръкави“.
Пета глава
По-късно, отново покачена върху сеното в хамбара.
Трябваше да спра до момента, в който Роуз се появи на площадката пред стълбището, защото Топаз ни извика да се нахраним. Понеже бе твърде заета и не беше успяла да сготви, менюто ни включваше студено брюкселско зеле и варен ориз. Не бих казала, че това е любимата ми храна, но поне е засищаща. Ядохме във всекидневната, която бе излъскана до блясък. Независимо че в камината гореше огън, в стаята бе студено. Забелязала съм, че току-що почистените стаи моментално стават по-студени.
Сега Роуз и Топаз са навън и оглеждат храсталаците за зелени клонки, които да потопят в големите кани от девънски порцелан. Мащехата ни се закани, че ако не намерят нищо подходящо, ще накъса голи клони и ще навърже нещо закачливо по тях. Човек би си помислил, че млада жена като Топаз, която си пада по разсъбличането, би предпочела да остави голите клони така, както са си.
Никоя от нас не иска да си признае, че очаква Котънови да ни посетят много скоро, но всички безумно се надяваме именно на това. Защото двамата мъже всъщност бяха Котънови от Скотни. Бяха закъсали до замъка точно когато за първи път отиваха да посетят завещаното от баща им имение. Не знам как не се досетих за това веднага! Много добре знаех, че наследникът е американец. Най-малкият син на стария Котън заминал за Щатите в началото на века — след някаква жестока семейна свада, предполагам — и по-късно приел американско поданство. По онова време нищо не намеквало, че точно той ще наследи Скотни, но двамата му по-големи братя били убити по време на Първата световна война, а преди дванайсет години третият загинал заедно със сина си при автомобилна катастрофа. След тези трагични случки американецът се опитал да се сдобри с баща си, но старецът заявил, че няма да се срещне с него, докато онзи не възвърне английското си поданство, което синът пък отказал да направи. Въпросният син починал преди около година. Двамата млади мъже, които се отбиха у нас, са неговите синове. Снощи Саймън — мъжът с брадата — спомена, че тъкмо успял да убеди дядо си да се съгласи да го приеме и старият господин Котън взел, че умрял. Много тъжно наистина.