Името на по-малкия брат е Нийл и причината да звучи толкова различно от брат си е, че е израснал в Калифорния, в ранчото на баща си, докато Саймън е живял в Бостън и Ню Йорк заедно с майка си. (Доколкото разбирам, родителите са били разведени. В момента госпожа Котън е в Лондон, но скоро и тя ще пристигне в Скотни.) Татко казва, че и акцентът на Саймън е американски, а в Америка има също толкова акценти, колкото и в Англия — дори повече. Според баща ни Саймън говори много добър, макар и малко архаичен английски, не като този, който в момента е на мода тук. Гласът му със сигурност е забележителен — макар да мисля, че повече харесвам по-малкия брат.
Колко жалко, че именно Саймън е наследникът на Скотни! Роуз намира брадата му за отвратителна, но може би все някак ще успеем да се отървем от тази растителност. Нима наистина признавам, че сестра ми е твърдо решена да се омъжи за човек, когото е видяла един-единствен път и когото не харесва особено много? Всъщност това, което току-що написах, е наполовина вярно. Другата половина е плод на въображението ми. Чувала съм, че повечето момичета се забавляват да си запълват времето по този начин, когато срещнат някой млад свободен мъж. Те просто се… чудят. А ако има семейство, в което нуждата от такова чудене да е особено силна, то това със сигурност е нашето. Но само що се отнася до Роуз. Замислих се дали и аз не се питам това-онова във връзка с двамата млади мъже, но съвсем честно мога да отговоря отрицателно. По-скоро бих умряла, отколкото да се омъжа за някой от тези приятни младежи.
Глупости! По-скоро бих се омъжила и за двамата, отколкото да умра. Но докато си седя тук, в сламата, осъзнавам, че има нещо твърде отблъскващо в начина, по който мислите на младите момичета отскачат директно към брака, вместо първо да се позанимаят с любовта. Да не говорим, че повечето от гореспоменатите мозъци нямат ни най-малка представа какво всъщност представлява бракът. Сега, като се замисля, ми хрумва, че всъщност си вадя тези заключения главно от книгите, които съм прочела, защото на практика единствените млади жени, които познавам, са Роуз и Топаз. Но някои художествени образи са много реални — като създадените от Джейн Остин например. И съм убедена, че в началото на „Гордост и предразсъдъци“ петте сестри Бенет просто искат да покорят младите мъже от Недърфийлд Парк и изобщо не се и замислят върху естеството на брака. Чудя се дали Роуз си дава сметка. Непременно трябва да й поговоря, преди да е хукнала да се обвързва. За щастие, не съм невежа по подобни въпроси — една заварена дъщеря на Топаз няма как да бъде задръстена. Знам всичко за нещата от живота. И не храня никакви илюзии по отношение на тях.
Моментът, в който Роуз се появи на стълбите, бе прекрасен. Веднага се сетих за Биатрикс от „Езмънд“ — само дето Биатрикс не се препъва в полата на роклята си на третото стъпало и не се улавя за перилата с боядисаната си в зелено ръка. Но всичко мина добре, защото, щом видя Котънови, сестра ми се превърна в самото олицетворение на девичето достойнство. Забелязах как започна да пристъпя грациозно и превзето. Когато се спъна, Нийл Котън се спусна да й помогне, а после всички се разсмяхме и се впуснахме в непринуден разговор, в хода, на който сестра ми забрави маниерниченето.
Докато бързах да се облека, скрита зад чаршафите, двамата Котънови обясниха кои са. Оказа се, че са в Англия едва от няколко дни. Запитах се какво ли би било да си на мястото на Саймън — за пръв път да пристигнеш посред нощ в огромно имение като Скотни, знаейки, че то е твоя собственост. За частица от секундата сякаш се превъплътих в него и погледнах през очите му. Нашият замък, изникнал неочаквано насред разкаляния английски пейзаж, определено бе странна гледка. Представях си го да надниква вътре през прозорчето на кухнята, както съм сигурна, че е направил, когато повторно се бе върнал в къщата, след като беше оставил брат си да се оправя с колата. Мисля, че успях да проникна в главата му, защото, докато тази картина изпълзяваше в съзнанието ми, Саймън каза:
— Не можах да повярвам на очите си, когато погледнах вътре! Кухнята ви приличаше на гравюра от някоя стара книга с вълшебни приказки.
Обзалагам се, че Роуз пък му се беше видяла като приказна принцеса — защото сестра ми наистина изглеждаше точно така. Беше мила, очарователна и непосредствена, а и не спираше да се смее с този свой звънлив смях, който толкова рядко напоследък имахме удоволствието да чуваме. Спомних си колко различна бе сестра ми само допреди половин час, припомних си и желанията, които бе изрекла пред дявола ангел. Случи се нещо странно — Саймън Котън изглеждаше еднакво запленен и от кухнята, и от Роуз, не спираше да мести поглед от сестра ми към обстановката наоколо и после обратно. Беше извадил фенерчето си — „прожектора“, както го наричаше по американски маниер, — за да огледа подробно стената над камината (аз вече бях успяла да се облека), и след като освети за известно време каменното лице, се оттегли към тясното прозорче, гледащо към крепостния ров. Това бе най-тъмното кътче в цялата кухня, фенерчето внезапно угасна и той го обърна към себе си, за да провери дали крушката не беше изгоряла. В този миг то отново светна. Сянката на главата му се очерта върху стената и благодарение на заострената напред брада пред нас сякаш се появи образът на самия дявол.