Роуз забеляза тази прилика по същото време, по което и аз, и тихо извика. Саймън бързо се извърна към нея, но в този момент Елоиз се шмугна измежду зелените чаршафи, оплете се в тях и ги събори на земята. Започнах да викам: „Ел, Ел!“, а после трябваше да обяснявам, че всъщност не съм имала видения, свързани с ада, а просто съм използвала съкратеното обръщение към кучето ни. Това доведе до няколко шеговити забележки по отношение на семейство Мортмейн. Въпреки че се засмях, не преставах да мисля за дяволската сянка. Това бяха глупости, разбира се — никога не бях срещала човек с по-благ поглед от този на Саймън Котън. Но Роуз е много суеверна. Чудя се дали по-малкият брат има някакви пари. Той също се държеше много мило със сестра ми. И с мен.
Имаше и един драматичен момент — когато Саймън ме попита дали ние сме собствениците на този замък, при което аз извиках:
— О, не! Собствениците сте ВИЕ!
Побързах да добавя, че според договора ни с предишния наемодател ни остава да живеем тук още трийсет години. Дали подобни договори са в сила, когато не си плащаш наема? Аз, разбира се, нищо не споменах по въпроса — имах чувството, че подобен разговор ще разруши красотата на мига.
След като вече бяхме разговаряли около двайсетина минути, на сцената се появи ново лице: Топаз, облечена в стария си костюм от туид. Мащехата ми рядко го носи, и то само през деня. Никога, ама никога не го облича вечер, защото това я прави да изглежда безцветна, а не порцелановобяла, каквато в действителност бе. Това ме порази, особено пък след като забелязах, че вратата на стаята й е открехната, което означаваше, че бе разбрала кои са посетителите ни. Едва се сдържах да не я попитам защо е решила да се прави на безлична — най-вероятно бе сметнала, че строгият костюм ще придаде на семейството ни липсващото му провинциално достойнство.
Представихме й братята Котън и Топаз размени няколко думи с тях, но като цяло бе прекалено тиха. Какво, по дяволите, й ставаше? След няколко минути тя се оттегли, за да приготви какао — нямаше какво друго да предложим на гостите си, освен какао и вода. Чаят бе свършил същата тази вечер — последната чаша бе поднесена на Томас заедно с вечерята.
Никога не пием какао вечер, освен ако случаят не е особено специален — като например, когато имаме болен вкъщи или пък трябва да се сдобрим след поредната семейна свада. Затова ми бе особено неприятно, че брат ми и Стивън ще пропуснат това удоволствие — двамата бяха отишли до Фор Стоунс за коне. Също така ми се струваше редно и татко да изпие чаша от това укрепително питие, но ми беше ясно, че той за нищо на света не би се срещнал с непознати. Страхувах се, че дори и да решеше да слезе до кухнята за бисквити, щеше да се оттегли мигновено и тихо още щом чуеше непознати гласове. Изведнъж задната врата се отвори и баща ми с гръм и трясък влетя в кухнята. Отново бе заваляло, а е доста по-бързо да се придвижиш до къщата, като притичаш през двора, вместо да пристъпяш внимателно по ръба на крепостните стени, и баща ми бе сторил именно това. Появи се, наметнал малко килимче върху главата си, ръсейки цветисти ругатни по адрес на времето и на газовата печка, която бе започнала да връща дима обратно в стаичката му, и забеляза Котънови едва някъде към средата на разпалената си реч. Топаз спря да разбърква какаото и гордо и отчетливо произнесе:
— А това е моят съпруг, господин Джеймс Мортмейн.
След което се случи нещо наистина прекрасно! Саймън Котън възкликна:
— Но… О, това е истинско чудо! Вие трябва да сте авторът на „Джейкъб Рестлинг“!
Баща ми се втренчи в него, а в очите му се четеше отчаяние. В първия момент си помислих, че е заради неочаквания му сблъсък с непознати, но после, когато той със заекване рече: „Ами да, всъщност аз…“, ми стана ясно, че е невероятно поласкан, но също така му е невероятно трудно да повярва, че е срещнал почитатели. Мисля, че точно така трябва да изглежда някой корабокрушенец, зърнал кораб в далечината. Саймън Котън приближи към татко, здрависа се енергично с него и се обърна към брат си с думите: