Допуснах на глас, че и в кръстословиците може да има хляб.
— Не и ако само ги решаваш — възрази Топаз. — Касандра, какво му става?
През ума ми мина ужасна мисъл. Зачудих се дали баща ми наистина не се е отдал тайно на пиянство — може случайно да беше открил винена изба някъде из подземията на замъка или пък бе изнамерил начин сам да си приготвя пиене (чувала съм понятието „дървен алкохол“).
— О, не ставай идиотка — сряза ме Топаз. — Винаги можеш да познаеш дали един мъж пие, или не. Трябва да сме търпеливи с него. Странностите му се дължат на факта, че е гений.
Тя отиде да си измие очите и да облече любимата си рокля от бежов италиански сатен — на път да се разпадне на съставните си части. Когато носи тази премяна, Топаз си слага и рубиненочервена шапчица на главата. Точно в този вид мащехата ми слезе в кухнята, за да приготви картофени кексчета за следобедния чай.
Бях в градината и се наслаждавах на нарцисите, когато баща ми се върна от дома на викария.
— Нещо ново? — подвикнах, опитвайки се да го предразположа.
— Само това, че в Скотни не се сещат за нас, след като очевидно поканите летят във всички посоки. — Каза го високомерно, но после със засрамена усмивка добави: — Съжалявам, детето ми. Ти знаеш каква е причината да бъдем пренебрегвани, нали?
Загледах го втренчено.
— Заради наема е — продължи татко. — Занимавали са се с този въпрос. Знам го със сигурност, защото не получихме обичайната сметка за март. О, те са много любезни — както повечето американци, и не ни искат пари, но и не искат да се сближават с нас.
Знаех, че Топаз не му е казала защо мълчат Котънови — отчасти за да не го разстройваме, отчасти заради дълбокото й убеждение, че жените трябва да се подкрепят взаимно. Чудех се дали аз да не му обясня, но после реших, че ако се чувства виновен, задето не плаща наема, това може да го подтикне да се захване за работа. Но докато баща ми стоеше пред мен, облечен в излинялото си старо палто, с развята от пролетния вятър коса с цвят на загубило блясъка си злато, изпитах силно съжаление към него. Затова, вместо да го занимавам с неприятни неща, му казах, че ще ядем картофени кексчета.
Угощението с въпросните вкусотии, което всички очаквахме с огромно нетърпение, се оказа истински провал — докато си хапвахме, насядали около кухненската маса, помежду ни се развихри истински семеен скандал — от онези, при които човек си умира от смях, когато ги срещне в книга или филм. Е, в истинския живот съвсем не е забавно, особено пък когато свадата избухне по време на ядене. В такива случаи на мен обикновено ми става гадно, та чак ми се повдига. Всичко започна, когато Томас три пъти помоли Роуз да му подаде солницата и тя изобщо не му обърна внимание. Тогава брат ми й изкрещя. В отговор Роуз се наведе напред и го перна по ушите.
— За Бога, Роуз, знаеш, че Томас страда от уши! — намеси се Топаз.
— Ами в такъв случай се надявам да умре, аз ще поема вината за смъртта му — тросна се Роуз.
— По дяволите! — извика баща ни и блъсна стола си назад. Елоиз, която стоеше зад него, подскочи и изквича.
— Не издържам вече! — изкрещях на свой ред, което направи ситуацията да изглежда още по-абсурдна.
Стивън бе единственият, който запази спокойствие. Надигна се от мястото си и отиде да види дали Елоиз е сериозно ударена. Не беше, а освен това остана много доволна от цялата ситуация, защото в крайна сметка получи по-голямата част от картофените кексчета. Апетитът ни се върна по-късно, когато вече не беше останало нищо за ядене.
Храненето ни не се е подобрило особено, независимо от парите, които Стивън изкарва. Трябва да внимаваме с разходите, защото имаме доста сметки за плащане. Стивън отделя настрана по един шилинг на седмица — тази тетрадка е купена от неговите спестявания. Имам гадното усещане, че ще изхарчи спестените си пари главно за мен — той със сигурност не купува нищо за себе си. Скоро не ми е носил от стихотворенията си, за мое голямо облекчение.
Вечерта на свадата беше дъното, до което можехме да стигнем. Хората, които са нещастни, не могат да си позволят лукса да се мразят един друг. Жестоките удари на съдбата налагат пълно разбирателство в семейния кръг.
Макар тогава да не го знаехме, в живота ни всъщност бе настъпила промяна, защото точно в този ден почина леля Милисънт. Колко коравосърдечно звучи! Ако можех да й върна живота, кълна се, че щях да го направя, но тъй като това е невъзможно, не виждам защо да не благодаря на Бог за чудесата, които прави. Леля Милисънт завеща целия си гардероб на мен и на Роуз — което означаваше дрехи, много дрехи, а не просто някаква мебел, както си бях помислила в началото.