Когато викарият ни съобщи, че е видял обявата за смъртта й във вестник „Таймс“, ни обзе слаба надежда, че може да е оставила пари на баща ни. Уви, леля Милисънт тотално беше отрязала баща ни от завещанието си и бе подарила средствата си на един пансион, в който живееха модели. Предполагам, че по този начин е искала да даде на всички да разберат какво точно мисли за моделите — а именно че въпросните жени трябва да си стоят по пансионите и да позират пред художниците, а не да се омъжват за нейните родственици. („Само си помисли! — възкликна Роуз. — Ако татко не се беше оженил за Топаз, сега можехме да тънем в богатство и разкош!“ Тогава се запитах дали бих предпочела да живея богато, или Топаз да бъде част от семейството ни и осъзнах, че предпочитам второто. Беше хубаво да знам какви са ми приоритетите.)
След като първите моменти на радостна възбуда отминаха, си спомнихме, че леля Милисънт беше седемдесет и четири годишна старица, склонна да се облича ексцентрично. Но мисълта, че ще получи нещо — каквото и да е, — винаги действа стимулиращо на човек.
Адвокатите по изпълнение на завещанието изпратиха писмо, с което ни канеха лично да отидем в Лондон, за да приберем дрехите. Щяха да покрият разходите по пътуването. Перспективата да прекараме един ден в Лондон ни изпълваше с радост, но беше истински ад или, по-точно, беше ад за Роуз да реши какво да облече за въпросното пътуване. Моите дрехи не заслужават дори да се мисли за тях и аз това и правя — не мисля. Почистихме и изгладихме зимните си палта, като се опитвахме да повярваме, че така изглеждат малко по-добре. После времето изведнъж се затопли, а палтата ни се оказаха отвратително отблъскващи при такава ярка слънчева светлина. Осени ме брилянтна идея.
— Да си облечем белите костюми — предложих внезапно.
Леля Милисънт бе поръчала да ги ушият за нас по времето, когато тя и татко все още бяха в добри отношения. Изработени са от плат, който ми прилича на смес от памук и коприна, а кройката им е изчистена и стилна. Разбира се, и те са доста износени, а отгоре на всичко моят съвсем ми е окъсял и няма накъде повече да го отпускам, но като цяло това са най-хубавите дрехи, с които разполагаме, и като по чудо бяха изпрани, преди да бъдат прибрани в гардероба.
— Щяха да са подходящи, ако беше средата на лятото — мръщеше се Роуз, докато ги пробвахме, — но през април…
Въпреки това в крайна сметка решихме, че ще облечем точно тях, стига времето да се задържи топло. Когато вчера се събудихме, все едно беше юни! О, това бе една от най-прекрасните утрини в моя живот! Мисля, че прелестна пролетна утрин е най-добрият подарък, който Господ може да направи на някого (определено помага на вярата в Него).
Господин Стебинс позволи на Стивън да използва каретата му, за да ни закара до гарата, и дори конете се радваха на хубавото време.
— Виждали ли сте толкова синьо небе? — попитах двамата си спътници, а после изведнъж се почувствах засрамена от силното щастие, което изпитвах и което беше пряка последица от смъртта на леля Милисънт. Бедната леля, сигурно я е боляло, докато е умирала! Прекосихме Годсенд. Ранните слънчеви лъчи огряваха покритите с кадифен мъх надгробни камъни в двора на църквата. Опитах се да асимилирам факта, че един ден и аз ще умра, но някак не ми се вярваше това да се случи. После си казах, че когато се прощавам с живота си, със сигурност ще си спомня този момент и отново ще видя бездънното синьо небе над Съфолк и тези стари гробове в църковния двор на Годсенд.
Размислите за смъртта — странна, красива, ужасна и най-вече много, много далечна за мен — ме накараха да се почувствам по-щастлива отвсякога. Единственото нещо, което за малко понижи настроението ми, бе бялата фасада на Скотни Хол, мяркаща се иззад клоните на крайпътните дървета. Но какво ме беше грижа за Котънови? (Пък и изобщо беше ли ме грижа за нещо в онзи момент?) Внимателно отбягвах погледа на сестра си, докато минавахме покрай парка на имението, дори се наведох надолу и цели две минути се правех, че закопчавам копчето на обувката си.
Пристигнахме на гарата точно навреме. Роуз реши, че можем да си вземем билети за първа класа, щом като адвокатите ще плащат.
— Ами ако не ни покрият разходите веднага? — попитах. Разполагахме с парите на Стивън, за да прекараме деня, но Топаз вярваше, че ще си възстановим загубите. В крайна сметка си взехме от евтините билети.