— О, небеса! — извиках. — Всичко това е принадлежало на нашата прабаба!
При нас дойде управителят на магазина. Попитахме го дали някое от тези палта има някаква стойност.
— В днешно време на практика е невъзможно да се намери палто от боброва кожа, но не съм сигурен, че ще успеете да му вземете добра цена — обясни той. — Отношението към изделията от естествена кожа напоследък доста се е променило. Освен това всяко от тези палта тежи цял тон.
В магазина нямаха практика да изкупуват кожи втора употреба, а управителят не можа да ни посъветва къде да ги занесем. Знаехме, че ако имаше някакъв шанс да продадем палтата, то Лондон бе най-подходящото място за това. Попитахме дали можем да ги оставим на съхранение в магазина още известно време, докато се консултираме с Топаз, но мъжът отвърна, че това би означавало да платим доста, а адвокатите на леля Милисънт едва ли биха се съгласили да покрият въпросната сметка. Затова решихме да ги вземем със себе си. Подписахме нужните документи и се натоварихме с тежките кожи. Тръгнахме към изхода. Вниманието ни бе привлечено от една млада дама, която купуваше чифт бледосини кожени ръкавици. Беше облечена в черен костюм с изчистена кройка, но според Роуз жената изглеждаше зашеметяващо.
— Ето така трябва да се обличаме — рече убедено тя.
Спряхме за миг, а очите ни жадно поглъщаха шишенцата с парфюм, копринените чорапи и всички прелестни неща, които ни заобикаляха. Видяхме как една друга жена си купи наведнъж цяла дузина копринени чорапи!
— Приличаме на Ейб, когато види прелитащи край прозореца птички. Всеки момент ще започнем да мъркаме като котки, копнеещи да уловят вкусна плячка.
Роуз ми отвърна, че точно така се чувствала.
— Ако искаш, бихме могли да обиколим целия магазин, след като така и така сме в него — предложих.
Сестра ми отговори, че ще й бъде много трудно да се движи с целия тежък товар на ръце, затова се отправихме към изхода. Преди да напусна това райско кътче, не пропуснах да вдишам с пълни гърди аромата на див зюмбюл.
Роуз искаше да тръгнем направо към адвокатската кантора, но наблизо не се виждаха никакви таксита, а и аз бях страшно изгладняла, затова предложих първо да се отбием някъде да похапнем. Затътрихме се към Оксфорд Стрийт — тези кожи наистина тежаха цял тон! — и намерихме приятно ресторантче с чисти бели покривки и красиви кръгли оцетници на масите. Беше истинско мъчение да наместим някак багажа си. Опитахме да сгънем палтата и да седнем върху тях, но щом го сторихме, установихме, че така нито можем да стъпим на пода, нито да достигнем чиниите си. Накрая стоварихме всичко в краката си, което доста притесни сервитьорката, но какво да се прави. Ресторантът наистина ми харесваше. Повечето хора, които се хранеха в него, бяха невероятно грозни, но храната бе превъзходна. Поръчахме си печено пиле (два шилинга порцията, една обща порция за двете ни), две порции сос, две порции задушени зеленчуци, пудинг със захарен сироп и мляко с кафе. Истинско блаженство. Когато свършихме, наближаваше четири часът.
— Почти нищо не сме видели от Лондон — отбелязах аз, докато се движехме обратно към кантората.
Роуз отвърна, че не би поискала да обикаля из града, дори да не бяхме натоварени с тежките кожи, защото никак не било забавно да се показва пред хората, облечена по този неподходящ начин. После си затвори устата и мълчанието й се проточи толкова дълго, че накрая я попитах за какво се е замислила.
— Молех се на Бог да стори така, че да имам същия черен костюм като на онази дама от магазина — тихо отвърна сестра ми.
Щом видя кожите, нашият приятел чиновникът избухна в смях. Според него бобровото палто било мъжко, каза, че сигурно е ушито специално за път и че бобровата кожа е подплатата, а финото вълнено шотландско каре, което ние бяхме взели за подплата, е всъщност лицето на тази огромна по размер дреха. Почерпи ни с чай и бисквити, но ние така се бяхме натъпкали, че не бяхме в състояние дори да ги опитаме. Сложихме бисквитите в един плик за из път. Когато вземахме сандъците от гардероба на гарата, служителят шеговито ни попита дали не сме скрили трупове в тях. Точно тогава Роуз ми призна колко много се е страхувала да не би нашите тела да се озоват затворени там.
Този път двете разполагахме с цялото купе. Когато захладня, аз се наметнах с бобровото палто (с козината навътре) и с наслада усетих топлата му ласка. Беше невероятно, но изпитвах силна привързаност към всичките тези кожи. Не беше останала и следа от страха, който бях почувствала при срещата си с дрехите на леля Милисънт, макар да знаех, че и кожените палта бяха носени от отдавна починали хора. Дълго разсъждавах по този въпрос, отпусната в меката прегръдка на бобровата кожа. Реших, че има огромна разлика между красивите стари гробове в църковния двор в Годсенд и новите, отворили паст да погълнат поредния ковчег. Да, времето заличава грозотата и ужаса от смъртта и я превръща в истинска красота.