Сестра ми се съгласи, че планът е добър. Решихме да останем облечени с палтата, защото така по-трудно щяхме да се забелязваме в тъмното — в случай че Котънови решаха да хвърлят един поглед назад, докато ние си прибираме сандъците. Роуз вдигна нагоре огромната яка от меча кожа, за да скрие златистата си коса.
— Да се надяваме, че докато се движим покрай релсите, няма да дойде друг влак — казах, макар да знаех, че това е малко вероятно, пък дори и да се случеше, въпросният влак щеше да се движи със скоростта на мравка.
— И без това бихме могли да избутаме тези мънички влакчета с една ръка — рече Роуз.
Наметнах пътническото одеяло на раменете си, а Роуз взе късото палто от тюленова кожа. Щом влакът спря, скочихме на съседните релси.
Не бяхме предполагали колко трудно щеше да ни е да ходим, натоварени като хамали. Палтата непрекъснато се смъкваха от раменете ни и ние не спирахме да ги събираме от земята. Да не говорим, че беше тъмно като в рог. Стигнахме до края на влака и с мъка се покатерихме върху платформата. Вратите на последния товарен вагон бяха отворени, но никой не разтоварваше багажите. Сигурна бях, че дежурният се е залисал да посреща Котънови.
— Ще трябва да се обслужим сами — измърморих.
Вътрешността на товарния вагон беше едва осветена и ни отне доста време, докато открием нашите сандъци — бяха забутани в дъното, зад няколко високи гюма с мляко. Докато се опитвахме да стигнем до багажа си, забелязахме сандък с надпис „Котън, Скотни, Съфолк“. Роуз тихичко извика. В следващия миг чухме гласове и звукът на приближаващи стъпки.
— Бързо, скрий се зад сандъците! — прошепна Роуз.
Ако имах време да помисля, сигурно нямаше да се съглася с предложението — щях да й кажа, че ако случайно ни открият, ще изглеждаме като истински глупачки. Но нямаше време за губене. Сестра ми се шмугна зад единия сандък, а аз се сниших зад другия.
— Няма да ни забележат — шепнешком ме увери тя, докато залягахме на пода.
И аз си мислех така — сандъците бяха високи, а светлината оскъдна.
— Само се наведи още малко — прошепнах. — Твоят сандък е по-нисък от моя.
— Ще се справим, сър — рече някакъв мъжки глас.
— Аз ще ви помогна — каза Нийл Котън и скокна във вагона. В следващата секунда изкрещя: — Всемогъщи Боже! — И отново изскочи навън. Вратите бяха затръшнати толкова силно, че газената лампа се счупи и вътре се възцари непрогледна тъмнина.
— Какво става? — чу се гласът на Саймън Котън.
Не разбрах добре какво каза брат му, но чух силния смях на другия мъж.
— Голям майтап, а? — изрече през кикот той.
— О, Роуз, видял ни е! — прошепнах уплашено.
— Глупости, ако ни е видял, защо ще затръшва вратите така? Не, нещо друго е. Млъкни и се опитай да чуеш какво си приказват.
Предпазливо подадох глава. Точно над мен се виждаха очертанията на малкото прозорче, леко смъкнато надолу.
— Нийл, ти си напълно откачен! — каза Саймън Котън.
— Казвам ти, че съм сигурен! — разпалено възрази брат му.
— О, я стига, сър, нали през цялото време седях в този вагон! — Значи третият мъж беше човекът, разтоварващ багажите.
— Но вратите бяха отворени…
Роуз подаде глава иззад своето прикритие.
— Какво става? — отчаяно прошепна тя.
— Шшт! — изшептях и наострих уши. Мисля, че няма да забравя този момент, докато съм жива — звездите върху квадратния отрязък на прозорчето, миризмата на мляко и риба. Чух как Саймън Котън казва, че ще отиде да донесе фенерчето от колата.
— Предупреди мама да остане вътре и да затвори здраво вратата! — извика подире му Нийл.
Роуз започна да се промъква пълзешком към прозорчето. Изведнъж из вагона се разнесе кухо дрънчене — беше се блъснала в един гюм.
Товарачът тихо подсвирна.
— Изглежда, ще се окажете прав, сър.
— Разбира се, че ще се окажа прав! — отвърна Нийл. — Нали съм ги хранил толкова пъти в националния парк Йелоустоун!
Тогава ми просветна.
— Роуз — прошепнах, — взеха те за мечка!
— Идиот такъв! — гневно изсъска тя и в същия момент се блъсна в друг гюм.
— Е, седем осми от теб и без това са мечка — рекох. — Освен това неотдавна в Кингс Крипт гостуваше цирк — палатките бяха съвсем близо до релсите, не вярвам Котънови да не са ги забелязали. — Започнах да се смея, но спрях, когато чух, че сестра ми се опитва да отвори вратите от другата страна на вагона. Накрая успя. Фигурата й се очерта на фона на нощното небе.