— Хайде, бързо! — извика тя и скочи върху релсите.
Докато се придвижвах към изхода, не преставах да се блъскам в алуминиевите гюмове, а те издаваха ужасно дрънчене.
Чух как Нийл Котън и товарачът затичаха по платформата, крещейки нещо на машиниста.
— О, Роуз, не ставай глупава — извиках. — В крайна сметка ще се наложи да обясняваме.
Сестра ми ме хвана за ръцете и ме дръпна от вагона.
— Ако не дойдеш с мен, никога няма да ти го простя — прошепна яростно тя. — По-скоро бих умряла, отколкото да давам обяснения.
— Като нищо може и да умреш — много от местните жители имат оръжие.
Нямаше смисъл да си хабя думите — Роуз вече беше изчезнала в мрака. Чух как пътниците викат и затръшват вратите на вагоните — не вярвам да бяха кой знае колко много, но вдигаха адски силен шум. За щастие, бяха насочили цялото си внимание към перона. Изведнъж ми хрумна, че ако успея да убедя сестра ми да си свали палтото, двете можехме да се присъединим към преследването на мечката, сякаш нямаме нищо общо с нея. Бързо свалих палтото от боброва кожа, хвърлих го в товарния вагон и хукнах след Роуз. Но преди да съм изминала и десет метра, тъмнината се разцепи от лъч на електрическо фенерче. Ясно виждах Роуз — вече беше стигнала до края на перона и се опитваше да се покатери горе. И понеже го правеше на четири крака, наистина изглеждаше досущ като мечка. Откъм перона се разнесоха силни крясъци. Роуз се метна върху платформата и изчезна в полята.
— Фермата на Фоксъртови е в онази посока! — изпищя една жена. — Те имат три малки дечица.
Някой затича по платформата. Жената продължи да крещи:
— Бързо, бързо! Насочи се към Фоксъртови!
Чух тупване върху релсите и Стивън пресече лъча на фенерчето. Светлината се отрази в метал и аз разбрах, че той държи в ръцете си вила, трябва да я беше взел от каруцата на господин Стебинс.
— Спри, Стивън! Спри! — изкрещях.
Той се извърна към мен и извика:
— Няма да я нараня, освен ако не ме нападне, госпожице Касандра. Ще се опитам да я вкарам в някой хамбар.
Нийл Котън мина покрай мен.
— Дай ми това нещо — каза той и измъкна вилата от ръцете на Стивън.
Саймън тичешком пристигна при нас, следван от служителите на гарата, както и от неколцина пътници. Някой се блъсна в мен и ме събори на земята.
Фенерчето започна да примигва, накрая съвсем угасна.
— Да вземем газови фенери — предложи един служител и хукна обратно към гарата. По-голямата част от преследвачите останаха да го изчакат, но Саймън и Стивън последваха Нийл.
Може би трябваше да обясня какво точно се е случило, но бях зашеметена от всичкия този шум и от удара. Освен това знаех колко ужасно щеше да се почувства Роуз. Не само Котънови, но и всичките местни хора, присъстващи в момента на гарата, щяха да разберат за срама й, пък и наистина вярвах, че шансът да успее да се измъкне е голям.
„И без това, ако приближи достатъчно до нея, Нийл ще види, че не е мечка“, опитвах се да се успокоя.
После цялата тълпа се завтече нататък. Носеха фенери, а началникът на гарата водеше огромно черно куче, вързано със синджир, и държеше камък в ръката си. Разбрах, че вече не е безопасно да си мълча. Опитах се да им обясня, но кучето лаеше толкова силно, че никой не ме чу. После над всичкия този шум се разнесе пронизителен писък.
Изгубих ума и дума.
— Това е сестра ми! — изкрещях. — Той я убива!
Затичах с все сила към мястото, където беше изчезнала Роуз. Тълпата ме последва. Някой се спъна в синджира на кучето и цветисто изруга. Макар фенерите да светеха силно, не виждах нито Роуз, нито Котънови, нито Стивън. Всички говореха един през друг, правеха всевъзможни предположения.
Една дебела жена настояваше началникът на гарата да пусне кучето от синджира, но той се страхуваше, че ако го стори, животното може да ухапе Котънови вместо мечката.
— Но тя ще ги удуши! — крещеше жената. — И без това нямат никакъв шанс за спасение.
Отворих уста да им обясня, че мечка няма, но изведнъж забелязах нещо бяло в далечината. Мъжете с фенерите също забелязаха бялото петно и се затичаха към него. Фенерите осветиха Нийл Котън, понесъл на ръце Роуз (бялото петно беше костюмът на сестра ми), Саймън и Стивън вървяха на няколко стъпки след него.
Дебеланата се спусна към тях.
— Отстъпете назад, моля! — властно нареди Нийл Котън. — Момичето преживя ужасен шок!
— Роуз! Роуз! — извиках и затичах към нея.
— Сестра ти е добре — бързо рече Саймън Котън, — но искаме да я качим в нашата кола. — Той взе един фенер и освети пътя на Нийл.