— Роуз! — извиках. — Защо?
Разказа ми как го видяла да приближава към нея с вила в ръка и изпищяла така силно, че чак му проглушила тъпанчетата. (Очевидно ставаше дума за писъка, който всички бяхме чули.)
— После се опитах да си съблека палтото, но не успях да напипам копчетата, затова продължих да тичам с него. Нийл завика подире ми: „Стой! Стой!“ — трябва да беше разбрал, че не съм мечка, — и ме последва. Когато се изравни с мен, ме хвана за ръкава. „Пусни ме, по дяволите!“ — извиках му. Стивън ме чу и каза: „Това е госпожица Роуз.“ Тогава Нийл Котън извика: „Но защо бягате?“, а аз отвърнах: „Защото не искам да се срещам нито с вас, нито с брат ви. И двамата можете да вървите в ада!“ И му ударих един през лицето.
— О, Роуз! — Наистина бях ужасена. — А той какво каза?
— Каза: „Мили Боже!“, след което Стивън и Саймън дойдоха съвсем близо до нас. Стивън ме информира, че всички хора от влака са се спуснали да ме преследват.„Всичко е по ваша вина! — обърнах се аз към Нийл. — Направихте ме за посмешище на цялата околия!“ Тогава той каза: „Чакайте, замълчете за момент…“ После предложи да се преструваме, че наистина е имало мечка.
— Не мислиш ли, че е било много мило от негова страна? — попитах.
— Да, в известна степен — отвърна Роуз, после млъкна, сякаш опитвайки се да разбере нещо.
Не след дълго продължи:
— Всичко е заради това, че не ни приемат на сериозно — не само нас, но и англичаните, и Англия като цяло. Бас държа, че едва ли би си позволил да се държи така в Америка. Смята, че Англия е голям майтап — с миниатюрните си влакчета и с прословутата си провинция. Разбрах го от начина, по който говореше по време на пътуването ми с тях.
Знаех какво точно имаше предвид сестра ми — и аз бях усетила нещо подобно още в онази първа вечер, когато двамата братя се бяха появили в замъка. Но го забелязах само при Нийл, не и при Саймън. Пък и съм напълно сигурна, че Нийл не го прави с лошо чувство.
Попитах я как й се е видяла майка им.
— Красива е и не спира да приказва. Татко със сигурност ще поиска да я разбие в словесна престрелка.
— Ако изобщо някога я срещне.
— Разбира се, че ще я срещне. Сега вече често ще се виждаме с Котънови.
Тонът й беше твърде самоуверен — почти арогантен. Направо се изплаших за нея.
— О, Роуз, този път гледай да не се държиш глупаво с тях! — възкликнах, преди да успея да се спра.
— Какво искаш да кажеш? Да не би Топаз да смята, че последния път съм се държала глупаво?
Отвърнах, че само предполагам, но тя не ме остави на мира и буквално ме засипа с въпроси. Исках да защитя Топаз, освен това бях много уморена, пък и нали двете с мащехата ми бяхме решили, че ако се удаде удобен случай, е по-добре да предупредим Роуз. Разказах й за разговора, който бях дочула от укритието си в хамбара, като се постарах да акцентирам върху изказването на Саймън Котън, че съм преднамерено наивна, и пропуснах онази част, в която ставаше дума за баща ни.
Роуз настояваше да узнае кой от двамата братя е казал по-ужасни неща. Опитах се да подредя по значимост забележките им.
— Е, на Саймън поне му е било жал за мен — рече сестра ми. — Нийл е бил този, който е предложил да не се занимават повече с нас. О, ще си платят за това!
— Не се настройвай срещу тях — помолих я. — Виж само колко мили бяха тази вечер. И ако си сигурна, че от днес нататък ще ни бъдат приятели, тогава…
— Напълно съм сигурна.
— Казаха ли, че отново ще се видим?
— Няма значение какво са казали. — И за моя най-голяма изненада тя пак започна да се смее. Не искаше да ми разкрие причината за това буйство, а когато спря, заяви, че много й се спи.
Опитах се да измъкна нещо повече от нея, като се въплътих в госпожица Блосъм.
— Чакай малко, Роузи, защо ми се струва, че криеш нещо в ръкава си, пакостливо момиче?
Но сестра ми не се хвана на въдицата.
— Дори и да крия нещо, ще си остане там, където е — отвърна тя. — Я по-добре вие двете там да заспивате.
Но аз останах будна цяла вечност, прекарвайки отново и отново събитията през ума си.
О, небеса, часовникът на църковната кула в Годсенд отмери четири удара — значи съм прекарала в писане цели шест часа! Топаз не ме повика за обяд, а направо ми донесе чаша мляко и два големи сандвича със сирене. Предаде ми думите на татко, че мога да остана на хълма и да пиша толкова дълго, колкото искам. Може би е малко егоистично от моя страна да се занимавам със своите си работи, докато останалите са съсредоточили усилията си върху дрехите на леля Милисънт, но когато тази сутрин ги извадихме от сандъците, аз отново се разтреперих и Топаз ме отпрати. Мащехата ми беше права, като смяташе, че ако пиша за чувствата, които ме вълнуват, ще се освободя от тях — ето, сега гледам редовете, посветени на дрехите на мъртвата старица, и не изпитвам никакъв ужас.